— И има разтвор, пречистваща течност — продължи Лори, — която извежда нечистотиите и излишната сол.
— Ама иначе е като бъчва — каза Пунчелино. — Сигурно яде толкова много, че вместо да е погребала бебето, може да го е изяла.
Лори затвори очи. Пое дълбоко въздух и изрече:
— Много рядко, но се случва пациентът да е алергичен към един или повече от химикалите в пречистващия разтвор.
— Не съм предубеден към черните хора. Те трябва да имат равни права и всичко, но просто не ме кефи това, че не са бели.
— Диализатът, пречистващият разтвор, съдържа няколко химикала. Само съвсем малки количества от тези химикали се връщат в тялото с кръвта; толкова малки, че обикновено са безвредни.
Пунчелино отбеляза:
— Не ми харесва начинът, по който дланите им са светли, а ръцете отгоре са тъмни. Стъпалата им също са светли. Сякаш носят недобре обмислени костюми.
— Ако лекарят предпише диализат, който не действа, както трябва — обясни Лори, — или пациентът се окаже чувствителен към него, формулата може да бъде променена.
— Едно от нещата, които ме убеждават, че светът не е наред — каза той, — са черните хора. Дизайнът щеше да е по-убедителен, ако всички бяха бели.
Без да го осъзнава, беше се приближил възможно най-много до признанието, че светът е просто сцена, илюзия, създадена да го заблуждава и че само той е единственото парченце добър дизайн. Лори ме погледна; лицето и беше спокойно, но очите и пламтяха в безсилие. Кимнах, за да я окуража. Усещах, че шансовете ни намаляват, но ако се откажехме, оставахме без никаква надежда за Ани.
— Много рядко, почти никога — каза Лори, — пациент може да е толкова алергичен и към най-малките количества химикали, основни за диализата. Алергичната реакция става все по-силна, докато се стигне до анафилактичен шок.
— Добре, де, за Бога, дай и един от твоите бъбреци! — извика той. — Би трябвало да си подходящ донор.
— Благодарение на баща ти — припомни му тя — имам само един.
— Тогава един от твоите — обърна се той към мен.
— Вече щях да съм на операционната маса, ако можех казах аз. — Когато ме тестваха за съвместимост, откриха, че имам хемангиоми и в двата бъбрека.
— И ти ли умираш?
— Хемангиомите са доброкачествени тумори. Мога да живея цял живот с тях, но не мога да бъда донор.
Последното нещо, което дядо Джоузеф казал на смъртното си легло, било: „Бъбреци! Защо бъбреците да са толкова важни, по дяволите! Това е абсурд, всичко това е абсурд.“
Баща ми си помислил, че дядо ми говори несвързано и последните му думи нямат смисъл.
Знаем какво щеше да каже поетът Уилям Купър, ако не беше умрял в далечната 1800.
Освен за неведомите пътища на Господ старият Бил написа и: „Зад намръщеното провидение Господ крие усмихнато лице.“
Винаги съм вярвал в това. Но напоследък, трябва да призная, се случваше да се питам дали Неговата усмивка е толкова изкривена, колкото тези, с които ни удостояваше Пунчелино. Следващото предложение на моя брат-убиец беше:
— Запишете детето в списък за трансплантации, както правят всички други.
— Сигурно ще чакаме година — каза Лори — или повече, докато се намери подходящ донор. Люси и Анди са прекалено малки, за да са донори.
— Една година не е толкова дълго. Оперираха ме за синдактилия, когато бях вече на осем. Вие къде бяхте тогава?
— Ти не ме слушаш — отвърна Лори сухо. — Ани трябва междувременно да е на диализа, но не може. Вече ти обясних.
— Може да не съм подходящ за донор.
— Почти е сигурно, че си — казах аз.
— Пак ще бъде от онези глава в кофата неща — предположи той. — Винаги става така.
Жена ми се опита да създаде емоционална връзка между него и Ани:
— Ти си неин чичо.
— И ти си ми брат — обърна се той към мен. — Но къде си през последните девет години, когато правосъдната система ме тъпче? Като Пилат Понтийски ти си изми ръцете от мен.
Безумието на това обвинение и самоизмамното великолепие, загатнато в сравнението с Христос, не допускаха отговор. — Друга грешка в идеята за черните хора е — каза той, — че спермата на черните мъже трябва да е черна, щом като на белите е бяла. Но тя също е бяла. Знам това — достатъчно порно съм гледал.
Понякога ми се струва, че в литературата най-убедителното описание на света, в който живеем, може да се открие във фантасмагоричното царство, в което Луис Карол изпрати Алиса. Лори продължаваше да го убеждава:
— Рано или късно анафилактичният шок ще погуби Ани. Не можем да рискуваме повече. Нямаме изход. Остават и буквално… — гласът и пресекна.