Довърших изречението вместо нея:
— На Ани и остават буквално няколко дена.
След като облякох този ужас в думи, силен страх стегна сърцето ми и за момент не можех дишам.
— Значи пак стигаме до добрия, стар Пунчелино — каза брат ми. — Най-великият клоун ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не беше. Но, о, най-великият въздушен акробат ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не ми беше позволено да бъда. Пунчелино Бизо ще отмъсти за смъртта на майка си, както никой друг не го е правил. Само дето не избягах с парите и ми отрязаха тестисите. И ето пак — само Пунчелино от всички хора на земята, само Пунчелино може да спаси малката Ани Ток — чието име, между другото, по право трябваше да е Ани Бизо — само Пунчелино. Но накрая тя все пак ще умре, защото както всички други случаи това е просто постановка, за да ми бъде подложена бананова кора.
Речта му съсипа Лори. Тя стана и се обърна на другата страна. Стоеше така, треперейки неконтролируемо. Всичко, което аз успях да изрека, беше:
— Моля те!
— Махай се! — извика той. — Отивай си вкъщи! Когато малката кучка умре, погреби я в баптисткото гробище до безименното бебе, чийто живот открадна.
60
Когато излязохме в коридора, Шарлин Солман прочете ужасната истина на лицата ни. Разтвори ръце и Лори рухна в прегръдките и.
Като мислех за случилото се през последния половин час, ми се искаше да мога да върна времето и да подходим с повече хитрост.
Знаех, разбира се, че друга среща с него би имала същия край, както и още десет срещи, още сто срещи. Да говориш на него, беше като да говориш на торнадо; думите потъваха, сякаш крещиш „падни-стани“ на мусон.
Знаех, че не сме предали Ани, а идването ни беше обречена кауза още от началото. Въпреки това имах чувството, че сме я предали, и ме завладя такова изтощаващо отчаяние, че не знаех дали ще мога да отида до паркинга.
— Снимката — изведнъж се сети Лори. — Снимката остана в долното копеле.
Нямаше нужда да обяснява. Знаех защо кожата около очите и посивя и потрепери, а устата и се сви от отвращение.
Не можех да понеса мисълта, че ще стои в килията си сам със снимката на моята Ани, изпивайки я с очи и утолявайки жаждата си за жестокост с мисълта за болезнената и смърт.
Блъснах вратата и нахлух. Заварих го с пазача, който се готвеше да му отключи белезниците от масата. Приближих се и му казах:
— Снимката е наша.
Той се поколеба, подаде я, но когато се опитах да я взема, не я пусна.
— Какво за картичките? — попита той.
— Какви картички?
— За рождения ми ден и за Коледа.
— А, да.
— Истински „Холмарк“. Такава ни е сделката.
— Нямаме сделка, кучи син, такъв! Лицето му почервеня.
— Не обиждай майка ми.
Беше сериозен. Вече бяхме минавали през това. Гневът го напусна и той каза:
— Но аз забравих… тя е и твоя майка, нали така?
— Не е. Моята майка е в Сноу Вилидж и рисува игуана.
— Това означава ли, че няма да има и дребни за бонбони?
— И сиренки няма да има.
Той изглеждаше изненадан от уточнението ми.
— А книгите на Констанс Хамърсмит?
— Дай ми снимката!
Той я пусна в ръката ми и се обърна към пазача:
— Искаме още няколко минути насаме, ако може!
Мъжът ме погледна:
— Сър?
Не бях в състояние да отговоря. Кимнах. Пазачът излезе от стаята и застана на прозорчето.
— Носите ли документ да подпиша? — попита Пунчелино.
От прага на мрачната стая, където държеше вратата към коридора отворена за мен, Лори отвърна:
— Имам три копия в чантата си, съставени от добър адвокат.
— Влез — каза той. — Затвори вратата.
Жена ми дойде при мен, от другата страна на масата, макар че сигурно подозираше, че той ни разиграва и ни подготвя още един жесток обрат.
— Кога ще го направим? — попита той.
— Утре сутринта — отвърнах аз. — Болницата в Денвър е подготвена. Искат само дванайсетчасово предупреждение.
— Сделката, която направихме…
— Имаш я, ако все още я искаш — увери го Лори, изваждайки формулярите и химикал от чантата си.
Той въздъхна:
— Обожавам тези детективски истории.
— И бонбоните „Харши“ — припомних му аз.
— Но когато преговаряхме, не знаех, че ще давам бъбрек, което не е малко, като се има предвид, че вече ми взехте тестисите.
Не реагирахме.
— Има още едно нещо, което искам — каза.
Ето сега щеше да ни повали и да се забавлява с унищожението ни.
— Това е специална стая — осведоми ни той. — Няма подслушвателни устройства, защото затворниците обикновено се срещат тук с адвокатите си.