Той дойде толкова близо, че двамата с Джими неволно отстъпихме назад, което предизвика ехидната усмивка на домакина. Очевидно част от манипулативния му стил беше да навлиза в личното пространство на другите.
Когато заговори, баритоновият му глас се оказа по-близо до бас, отколкото до тенор.
— Вие, разбира се, знаете кой съм.
— Да, кажи-речи — каза Джими.
Само заради това, че десетгодишното момче, което донесе кутията, беше изплашено и заради агресивния подтекст на самите пари нямахме намерение да проявяваме вежливост, която не беше заслужил. Беше решил да играе на „Кой е голямото куче?“ и ние нямаше да лаем по-слабо от него.
— Във всеки край на света — заяви патриархът — всички знаят кой съм.
— Първо те помислихме за Бенито Мусолини — обадих се аз, — но се сетихме, че той никога не е бил въздушен акробат.
— А и Мусолини — продължи Джими — не се е съживявал от края на Втората световна война.
— А ти не изглеждаш като да си бил мъртъв толкова дълго — казах аз.
Вирджилио Вивасементе се усмихваше широко, а усмивката му все повече заприличваше на рана от нож.
Лицето му беше много стегнато и не можех да усетя нюансите на усмивката му, но прочетох мислите в очите му, докато ни слушаше. Беше човек, който не притежава каквото и да било чувство за хумор. Никакво. Нула. Нищо.
Той не разбра, че се шегуваме, и понеже не усети тона и смисъла, не осъзна и че го обиждаме. За неговите уши това бяха безсмислици и той се чудеше дали не сме умствено изостанали.
— Преди много години летящите Вивасементе спечелиха световна популярност — високопарно изрече той — и аз имах възможността да купя цирка, в който работех. И в момента има три цирка „Вивасементе“ с представления по целия свят.
Джими се престори, че не му вярва:
— Истински циркове? Имате ли слонове?
— Разбира се, че имаме слонове! — заяви Вивасементе.
— Един? Два?
— Много слонове.
— Имате ли лъвове? — попитах аз.
— Стада от лъвове!
— Тигри? — попита Джими.
— Озъбени орди от тигри!
— Кенгура?
— Какви кенгура? Няма цирк с кенгура.
— Няма цирк без кенгура — настоя Джими.
— Абсурд! Какво знаеш ти за цирка!
— Имате ли клоуни? — попитах аз.
Твърдото лице на Вивасементе се вкамени окончателно. Зъбите му бяха открити открай докрай като зъбци на лешникотрошачка. Той просъска:
— Всеки цирк трябва да има клоуни, за да привлича слабоумните, тъпи, малки деца.
— А-ха! — отбеляза Джими. — Значи имате по-малко клоуни от другите циркове.
— Имаме колкото ни трябват и повече. Гъмжим от клоуни. Но никой не идва само заради клоуните.
— Ние с Лори сме луди по клоуните — каза Джими.
— Или по-скоро — изрекох, — клоуните са луди по нас. — Абе, лудост да има.
Акробатът продължи да се хвали:
— Това, с което винаги привличаме хората, са безсмъртните Летящи Вивасементе, най-великото цирково семейство в цялата история. И в трите ми шоупрограми всеки член на акробатична трупа е Вивасементе, свързан с кръв и талант, които карат другите изпълнители да хленчат от завист. На някои съм баща; духовен баща съм на всички.
Джими се обърна към мен:
— Ако си очаквала такъв велик мъж да е надменен, колко си грешала.
— Скромен — съгласих се аз. — Забележително скромен.
— Скромността е за губещите! — извика Вивасементе.
— Това съм го чувал някъде — каза Джими.
— Ганди? — предположих аз.
Съпругът ми поклати глава.
— Мисля, че беше Исус.
Очи, отново опулени с убеждението, че сме идиоти.
— И от всички Летящи Вивасементе аз съм най-великият. На трапеца аз съм като летяща поезия.
Джими каза:
— „Летяща поезия“, Джони Тилотсън, топдесет в началото на шейсетте. Хубав ритъм, би могъл да танцуваш на него.
Вивасементе не му обърна внимание и продължи:
— На високото въже аз съм разходка на лунна светлина, любовта на всяка жена, завистта на всеки мъж. — Той пое въздух, изду широкия си гръден кош и продължи: — И съм достатъчно богат и упорит, за да получавам винаги това, което искам. В случая съм убеден, че това, което искам, съвпада с това, което вие искате, защото то ще ви донесе богатство и огромна чест, с каквито иначе не бихте се сдобили.
— Петдесет хиляди долара са много пари — каза Джими, — но не са богатство.
Вивасементе примигна, доколкото клепачите му го позволяваха.