Смятам, че аз успях да се справя с очакването сравнително добре. Последните два дни преди първата от петте съдбовни дати е възможно да съм се блъснал в повече затворени врати от обикновено и да съм се препъвал по стълбите повече от нормалното за мен. И, признавам си, наистина изпуснах чука върху крака на баба Роуина, докато се опитвах да поставя една картина. Но все пак върху крака, не върху главата и а и единствения път, когато препъването доведе до падане, просто се изтъркалях по едни стълби и нищо не си счупих.
Все пак донякъде ни успокояваше фактът, че дядо Джоузеф беше предрекъл пет фатални дни в моя живот, а не един. Очевидно колкото и гаден да е петнайсети септември, нямаше да е денят на смъртта ми.
— Така е, но възможността да бъдат отрязани крайници и някой да бъде осакатен остава — предупреждаваше баба Роуина. — Или да бъде парализиран, или да се побърка.
Симпатична жена е баба ми по майчина линия, но е много силно усещането и за крехкостта на живота.
Като дете много се плашех, когато настояваше да ми чете, за да ме приспи. Когато не преправяше класическите приказки, а това беше рядко дори когато големият лош вълк биваше победен, както си е редно, баба спираше на ключови моменти в разказа, за да поразмишлява на глас за ужасните неща, които можеха да се случат на трите малки прасенца, ако укрепленията им не бяха издържали или ако стратегията им се беше оказала погрешна. Превръщането им в салами беше най-малкото, с което можеха да се отърват.
И така, по-малко от шест седмици след двайсетия ми рожден ден първото от петте ми изпитания дойде.
ЧАСТ ВТОРА
АКО НЕ ИСКАМ ДА УМРА, ЩЕ ТРЯБВА ДА ЛЕТЯ!
5
На четиринайсети септември, сряда, в девет часа вечерта, отидох при родителите ми в тяхната гостна, за да прибавим такава тежест в стомасите, че коленете ни все пак да издържат под напора и.
Искахме и да обсъдим още веднъж най-добрите стратегии за поведение през съдбовния ден, от който ни деляха само три часа. Надявахме се, че като съм подготвен и действам внимателно, можех да посрещна шестнайсети септември невредим, като трите малки прасенца след срещата им с вълка.
Баба Роуина се присъедини към нас, за да говори от гледната точка на вълка. По-точно се вживяваше като адвокат на дявола и ни обясняваше всички пропуски, които виждаше в нашите предпазни мерки.
Както винаги вечеряхме в позлатен сервиз от лиможки порцелан, ползвайки прибори на Бучелати от чисто сребро.
Противно на впечатлението, което създава масата, родителите ми не са богати, а са от стабилната средна класа. Въпреки добрата заплата, която получава баща ми като сладкар, възможностите за трупане на капитал и ползване на служебен самолет не бяха включени в характеристиката му.
Майка ми печелеше малко, като рисуваше портрети на домашни любимци, най-вече котки и кучета, но също така и на зайци, папагали, а веднъж и на млечна змия, която дойде да позира и не искаше да си тръгне.
Малката им къщичка във викториански стил можеше да мине за скромна, ако не беше уютна до разкош. Таваните не са високи и стаите не са големи, но са обзаведени с вкус и със стремеж към удобство.
Не можете да обвинявате Ърл, че се скатаваше зад дивана във всекидневната, до крачетата на ваната в горната баня, в коша за дрехи, при картофите в килера и къде ли още не през трите интересни седмици, когато ни осинови. Ърл беше млечната змия, а домът, в който живееше, беше стерилно място с мебели от неръждаема стомана и черна кожа, абстрактно изкуство и кактуси вместо цветя.
От всички симпатични кътчета на тази малка къща, където можеш да четеш, да слушаш музика или да съзерцаваш кристалния зимен ден, най-уютно е в гостната. Така е, защото за семейство Ток, храната и веселото настроение около всяко ядене, са центърът, главината, въртяща спиците на колелото на живота. Оттам и луксът на Лимож и Бучелати.
Имайки предвид, че не ставаме, преди да сме приключили с всичките пет ястия и че смятаме първите четири, на които се отдаваме изцяло, просто за подготовка за петото, цяло чудо е, че никой от нас не е дебел.
Веднъж татко установи, че най-хубавият му вълнен костюм му стяга в кръста. Достатъчно беше да не обядва три дни и панталоните вече му бяха широки.
Отношенията на мама с кофеина съвсем не е най-любопитното от гледна точка на необикновената ни връзка с храната. И от двата рода, Ток и Гринуич (Гринуич е моминското име на майка ми), роднините имаха метаболизъм като на колибри. Тези същества ядяха три пъти повече от собственото си тегло и оставаха достатъчно леки, за да могат да летят. Мама веднъж изказа предположението, че с баща ми се привлекли мигновено донякъде благодарение на подсъзнателно усещане, че метаболизмът им е кралски.