По средата между седмото и осмото си десетилетие беше решила, че дълголетието и и дава право да се отдаде на някои малки удоволствия, които никога преди не беше си позволявала. Това бяха неща като мляскането, шумното духане на носа (все пак никога на масата) и оставянето на лъжицата или вилицата отстрани, подпряна на чинията, вместо в чинията, както майка и, истинска викторианка и педант на тема етика, я беше учила, че трябва да прави в знак, че е приключила с яденето.
Тя примлясна пак и обясни как предпазливостта може да бъде опасна:
— Да речем, че Джими иска да пресече улицата, но се страхува да не го блъсне автобус…
— Или камион с боклук — предложи мама. — Тези грамадни, тромави неща по тези стръмни улици. Ами да — ако спирачките откажат, нищо не може да ги спре. Ще минат направо през къщата.
— Автобус, боклукчийски камион, а може и засилена катафалка — предположи баба.
— За какво и е на катафалката да бърза? — попита татко.
— И да бърза, и да не бърза, ако е катафалка — каза Роуина, — няма ли да е иронично — премазан от катафалка? Кой знае, животът често е ироничен по начин, който никога не показват по телевизията.
— Широката публика не би го понесла — поясни мама. — Способността и да възприема ирония се изчерпва някъде по средата на епизод от „Убиец, написа тя“.
— Това, което минава за ирония по телевизията напоследък — отбеляза баща ми, — са някакви долнопробни сюжетчета.
— Боклукчийските камиони не са толкова страшни, колкото онези грамадни бетоновози. Всеки път имам чувството, че въртящата се част ще падне на земята и ще ме размаже — обадих се аз.
— Така значи — уточни баба. — Джими се страхува от бетоновози.
— Не че ме е страх — възразих аз, — просто им нямам доверие.
— И така, стои си той на тротоара, поглежда наляво, поглежда надясно, пак наляво, понеже е предпазлив, не бърза, застоява се на бордюра и на главата му пада сейф.
В интерес на полезния дебат баща ми би приел и някои доста екзотични хипотези, но това вече преля чашата на търпението му.
— Падащ сейф? Откъде ще падне този сейф?
— Разбира се, че от някоя висока сграда — каза баба.
— Няма никакви високи сгради в Сноу Вилидж — внимателно се противопостави татко.
— Руди, скъпи — каза мама, — пропускаш хотел „Алпайн“.
— Той е само на четири етажа.
— Сейф, изпуснат от четвъртия етаж, би размазал Джими — продължаваше баба и някак загрижено попита: — Извинявай. Това разстройва ли те, скъпи?
— Ни най-малко, бабо.
— Опасявам се, че това е самата истина.
— Знам, бабо.
— Ще те размаже.
— Със сигурност — съгласих се. — Но тази дума е толкова крайна — „размазва“.
— Определено е силна.
— Трябваше да помисля, преди да я използвам. Трябваше да кажа „смачка“.
В бледата светлина на свещите Уина се усмихваше като Мона Лиза. Протегнах се и я погалих по ръката.
Като сладкар баща ми трябва да смесва прецизно определени количества от различни съставки и съответно уважава математиката повече от майка ми и баба ми, които са по-артистични и неробуващи на логиката.
— Защо някой ще качи сейф на най-горния етаж на хотел „Алпайн“?
— Ами, то е ясно, че за да се съхраняват ценните вещи в него — каза баба.
— Чии ценни вещи?
— На хотела.
Въпреки че татко никога не побеждаваше в такива спорове, всеки път се надяваше, че ако е упорит, разумът ще надделее.
— Защо — попита той — да не си сложат големия, тежък сейф на първия етаж? Кой ще тръгне да го пренася на покрива?
— Защото е сигурно, че ценните им вещи са на последния етаж — обади се майка ми.
В такива моменти никога не бях сигурен дали тя се застъпва за абсурдния светоглед на Уина, или се будалка с баща ми.
Изражението и е наивно. Очите и са винаги бистри и честни. По природа си е откровен човек. Емоциите и са прекалено ясни, за да бъдат изтълкувани погрешно, а намеренията и никога не са двусмислени.
И все пак, както казва татко, за човек, толкова възхитително откровен и директен по природа, тя може да се превърне в загадка с такава лекота, сякаш просто е превключила на друг канал. Затова я обичаше.
Разговорът ни продължи на салата от цикория, круши, орехи и синьо сирене, последвана от филе миньон, поднесено на палачинки с картофи и лук, украсени с аспержи.
Преди татко да донесе десерта от кухнята, стигнахме до заключението, че през идния важен ден трябва да се придържам към нормалните за почивен ден дейности. И да бъда предпазлив, без да прекалявам. Полунощ дойде. Петнайсети септември започна. Нищо необичайно.