Не можех да изключа и смъртта на някой друг. Някой скъп за мен човек. Баща ми, майка ми, баба ми…
Ако това щеше да е фатален ден, защото някой от тях ще умре по мъчителен и болезнен начин, а образът му ще ме преследва цял живот, то по-добре аз да умра.
Седнах на ръба на леглото, доволен, че бях оставил лампата да свети. Ръцете ми лепнеха от пот и така се тресяха, че щеше да ми е абсолютно невъзможно да намеря ключа на лампата или да го натисна.
Да имаш сплотено и любящо семейство е дар божи. Но колкото повече хора обичаме и колкото по-силно ги обичаме, толкова по-уязвими сме за загубата, мъката и самотата. Бях приключил със спането. Часовникът показваше 13:30.
Оставаше по-малко от половината ден, само десет часа и половина до полунощ. Време, достатъчно да бъде отнет един живот, да изчезне един свят, една надежда.
6
Милиони години преди Травъл Ченъл, който би могъл да ни информира за такива събития, от вътрешността на земята се надигнали такива бури, че я набръчкали на сгъстени вълнообразни форми като оформен от мусон морски пейзаж, принуждавайки всеки движещ се по тези места да върви нагоре, надолу и почти никога хоризонтално.
Вечно зелени дървета — борове, ели, смърчове, разкриват гънките на почвата и скалите, извивайки се покрай Сноу Вилидж, но и врязвайки се дълбоко в пределите на града.
Тук живеят четиринайсет хиляди човека. Повечето изкарват прехраната си директно или косвено чрез природата, като например тези, които населяват земите покрай местата за риболов.
Курортът и минералните извори на Сноу Вилидж, както и скипистите, плюс още хотели и приспособления за зимен спорт, привличат толкова много почиващи, че от средата на октомври до март населението нараства с шейсет процента. Палатките, походите, плаването с лодки и рафтингът привличат почти толкова туристи през останала част от годината. Есента пристига рано на Скалистите планини, но този септемврийски следобед не беше от освежаващо хладните. Приятно топъл въздух, спокоен като гъсто океанско дъно, в компанията на златно следобедно слънце потапяше Сноу Вилидж в магията на кехлибара.
Къщата на родителите ми е в отдалечен квартал и до центъра, където имах няколко поръчки, ходех най-често с кола.
По това време имах седемгодишен додж дейтона шелби зет. Като се изключеха майка ми и баба ми, все още не бях срещнал жена, която да обичам колкото тази малка спортна кола.
Не притежавам никакви умения в механиката, а нямам и талант да придобия такива. Не можех да си обясня как работи тази машина, точно както и не разбирах какво толкова и харесват на тая риба тон в касерол.
Вероятно харесвах този симпатичен малък додж заради формата му, изчистените линии, черния цвят, ивиците в есенно жълто. Беше като парченце нощ, спуснало се от небето, носейки следи от лунен прах.
По принцип не виждам романтика в неодушевените предмети, особено ако не стават за ядене. Доджът беше рядко изключение.
Стигнах до центъра — на този етап, без да се блъсна челно в някоя, незнайно за къде бързаща катафалка — и сдед няколко минути успях да намеря най-доброто място за паркиране.
Повечето от местата за паркиране на нашата главна улица — Алпайн Авеню, бяха едно до друго на тротоара, каквито по онова време гледах да избягвам. При небрежно отваряне на вратите на колите можеше да пострада моят шелби зет и да му се олющи боята. Приемах такива неща доста лично.
Предпочитах паркирането един зад друг и открих едно такова местенце срещу Сентър Скуеър Парк, който всъщност е квадратен и е в центъра на града. Оказва се, че колкото пищна е природата в планината, толкова хората в нея са семпли в изразяването си.
Паркирах шелбито зад едно жълто бусче пред Сноу Меншън — забележителност, отворена за посещения единайсет месеца в годината, но затворена през септември между двата основни туристически сезона.
Както обикновено понечих да изляза от страната на шофьора. Точно преди да го направя, някаква камионетка профуча покрай мен. Беше опасно близо и се движеше с два пъти по-голяма скорост от разрешената. Ако бях слязъл от колата секунди по-рано, щях да прекарам есента в някоя болница и да посрещна зимата с по-малко крайници.
Ако беше друг ден, щях да измърморя нещо за безразсъдството на шофьора и да си отворя вратата, вдишвайки праха, който е вдигнал. Но не и днес.