Понеже бях предпазлив, но надявам се не прекалено, се прехвърлих на мястото до шофьора и слязох откъм тротоара.
Веднага погледнах нагоре. Нямаше падащ сейф. Дотук добре.
Основан през 1872 година с пари от златни мини и железопътни релси, Сноу Вилидж е като открит музей на викторианската архитектура, особено градският площад — най-голямото постижение на активистите по запазване на ценностите. Четири блока от тухли и варовик, украсени с железни релси, с изпочупени и плесенясали корнизи над вратите и прозорците, обграждаха парка.
Градските дървета са широколистни — високи, островърхи и стари. Все още не бяха заменили летните си зелени премени за златистоесенни.
Трябваше да отида до химическото чистене, до банката и до библиотеката. Никоя от тези сгради не се намираше от страната на парка, където си намерих място за паркиране.
От трите най-много ме притесняваше банката. Случваше се банките да ги обират. Понякога загиват и случайни минувачи.
Благоразумието ми ме посъветва да оставя банката за утре.
От друга страна, въпреки че не бяха предизвиквали катастрофа, докато обработват вълнен костюм от три части, бях сигурен, че използват разяждащи, токсични, а най-вероятно и взривоопасни химикали.
В този ред на мисли, с тези тесни пътечки между дървените лавици, претъпкани с лесно запалими книги, библиотеката си е направо огнен капан.
И така, в чудене накъде да тръгна, стоях на тротоара, изпъстрен от слънчевата игра на листата.
Предсказанията на дядо Джоузеф за петте фатални дни не включваха какво точно ще се случи, така че нямаше как да подготвя защитен план. Така или иначе през всичките тези години се подготвях психически.
Тази подготовка обаче не ми донесе спокойствие. Въображението ми раждаше страх, който пълзеше надолу по гръбнака и стигаше до всички точки на тялото.
Когато бях вкъщи, уютът на дома и подкрепата на семейството ми ме спасяваха от страха. Сега се чувствах като на показ, уязвим, под прицел.
Параноята може да е в списъка на професионалните изкривявания на шпионите, политиците, наркопласьорите и ченгетата в големите градове, но не и в този на пекарите. Буболечките в брашното или липсата на горчив шоколад в килера не ни навежда на мисълта за коварен враг и всеобщ заговор срещу нас.
Водейки приличен, подходящ, а след нощта на моето раждане и приятно скучен живот, не си бях създал врагове, или поне не знаех за такива. Въпреки това обаче огледах внимателно прозорците на втория и третия етаж от страната на градския площад, убеден, че ще видя снайпер, насочен към мен.
До този момент бях убеден, че каквото и да се случи през тези пет дни, нямаше да е лично, а щеше да е породено от природни закони: мълния, ухапване от змия, мозъчен удар, падащ метеорит. Би могло да бъде също и инцидент вследствие на човешка грешка: бетоновоз-беглец, неуправляем влак, грешно конструирана цистерна с пропан.
Дори и ако се натъкна на банков обир и ме застрелят, пак щеше да е инцидент, като се има предвид, че можех да отложа отиването в банката и да се разходя в парка, да храня катерички, те да ме хапят и да хвана хидрофобия.
Сега се сковах от мисълта, че може някой съзнателно да е избрал мен за обект за нанасяне на тежка телесна повреда или осакатяване.
Можеше да е някой, когото не познавам. Най-вероятно да е някой побъркан самотник. Някой непознат с наклонност да убива, недоволен от живота, с цял снаряд празни аргументи, запасен с вкусни протеинови хапчета, да го държат буден през дългия му престой в полицията.
Много прозорци проблесваха с оранжевите цветове на следобедното слънце. Други, скрити от лъчите, оставаха мрачни. Всеки един можеше да е отворен, а снайперистът да се крие в сянката отзад.
Така парализиран, осъзнах, че притежавам способността да виждам в бъдещето, също като дядо Джоузеф в предсмъртния му час. Снайперистът не беше просто една от възможностите, той беше там с пръст на спусъка. Образът му не се беше родил във въображението ми; бях усетил присъствието му, него и моето надупчено на решето бъдеще.
Опитах се да направя крачка напред, след това се опитах да отстъпя назад, но не можех да помръдна. Усетих, че една стъпка в грешната посока ще ме заведе в траекторията на куршума.
Но като стоях на едно място, аз бях идеалната мишена. Така или иначе никакъв логичен аргумент не беше в състояние да ме размърда.
След като бях огледал прозорците, вдигнах поглед към покривите, които бяха даже по-удобно място за снайперист.