— Не ми казвай, че аз съм виновен.
— О, не, съвсем не — увери ме той, загрижен за чувствата ми. — Не си виновен. Това беше просто от онези неща.
— Просто от онези неща — повторих с някакво удивление, неспособен да разбера разум, толкова безразличен към убийство.
— Можех да застрелям теб — каза той, — ама нали преди това те срещнах на улицата и знаех, че ще си по-интересна компания от скучен стар библиотекар.
— За какво ти е заложник?
— В случай, че нещо се обърка.
— Какво нещо?
— Ще разбереш.
Спортното му палто беше стилно скроено. От голям външен джоб той извади белезници.
— Ще ти ги хвърля.
— Не ги искам.
Той се усмихна.
— С теб ще е забавно. Дръж! Заключи едната на дясната си китка. После легни на пода с ръце на гърба и аз ще довърша.
Той хвърли белезниците и аз подскочих встрани. Издрънчаха в една маса за четене и хлопнаха на земята. Пак насочи пистолета към мен. Това беше вече втората ми среща с дулото, но не мисля, че бях по-спокоен.
Никога не бях докосвал пистолет, камо ли да стрелям. В професия като моята на оръжие прилича само ножът за торти. Хайде, да кажем, и точилката. Така или иначе, ние, лекарите, нямаме навика да носим точилки в кобур на рамо и ето, затова сме безпомощни в ситуации като тази.
— Вдигни ги, мечо.
Мечо. Той беше почти колкото мен.
— Вдигни ги или ще те пратя при Лайнъл, и ще почакам докато влезе следващият заложник.
Бях използвал мъката и яда си, за да потисна паниката. Страхът можеше да ме направи слаб и да ме провали, но сега осъзнавах, че безстрашието можеше да ме убие.
Мъдро отстъпих на пъзльото в мен, наведох се, взех белезниците и стиснах едната стоманена халка около дясната си китка. Той грабна връзка ключове от бюрото на библиотекаря и каза:
— Не лягай на земята още! Стой прав, да те виждам, докато заключваш вратата!
Когато се намираше между бюрото и портрета на Корнелий Ръдърфорд Сноу, вратата се отвори. Млада жена влезе с куп книги на ръце. Беше по-красива от торта с глазура от шоколад, украсена с карамелизирана портокалова кора и череши. Нямаше да понеса да видя как я застрелва. Не и нея.
8
Беше по-красива от шоколадово суфле, сервирано в лиможка купа на лиможка чиния, върху сребърен поднос, отразяващ светлина на свещи.
Вратата се беше затръшнала зад нея и тя беше направила няколко крачки, когато осъзна, че това съвсем не е типична картина за библиотека. Не можеше да види убития зад бюрото, но забеляза белезниците на дясната ми китка.
Заговори с прекрасния си гърлен глас, като актьор, който се обръща към публиката, докато другите актьори се правят, че не го чуват:
— Това пистолет ли е?
— Не е ли очевидно, че е пистолет?
— Би могло да е и играчка — каза тя. — Имам предвид истински пистолет ли е?
Размахвайки оръжието си срещу мен, той каза:
— Да ти покажа ли как мога да го застрелям?
Бях се превърнал в най-нежелания от присъстващите заложниците.
— Охо — изрече тя, — това е малко екстремно.
— Трябва ми само един заложник.
— И все пак — каза тя с умопомрачаваща самоувереност, — можеш просто да стреляш в тавана.
Убиецът и се усмихна с такава топлота, каквато бях почувствал аз по-рано на улицата. Всъщност беше даже по-силна и съдържаше доза възхищение.
— Защо шепнеш? — попита той.
— В библиотека сме — прошепна тя.
— Тези правила не важат. — Ти библиотекарят ли си? — попита го тя.
— Аз — библиотекар? Не. Всъщност…
— Значи нямаш власт да премахваш правилата.
— Това ми дава властта — заяви той и изстреля няколко куршума в тавана.
Тя погледна към прозорците, които показваха улицата само през процепите на щорите. После ме погледна и разбрах, че също като мен е разочарована от звука, който произведе изстрелът. Стените, подплатени от книги, абсорбираха звука. Отвън би се чуло като потисната кашлица.
Без да показва по какъвто и да е начин, че стрелбата я е уплашила, тя каза:
— Може ли да оставя някъде тези книги? Тежички са.
Той и показа с пистолета:
— Там.
Когато жената остави книгите, убиецът отиде до вратата и я заключи, без да откъсва поглед от нас.
— Без да критикувам — изрече жената, — вие си знаете работата, но грешите, че ви трябва само един заложник.
Беше толкова неустоима, че при други обстоятелства би могла да накара всеки мъж да оглупее от желание. В този момент обаче бях по-заинтересован от думите и отколкото от външността и, по-впечатлен от дързостта и отколкото от очарователното и лице.