Маниакът май също беше впечатлен. Изражението му показваше, че е очарован. Убийствената му усмивка стана по-сияеща.
Когато и заговори, в гласа му нямаше язвителност, нито сарказъм:
— Имаш някаква теория за заложниците или какво?
Тя поклати глава.
— Не е теория. Просто практически наблюдения. Ако се окажеш очи в очи с полицията и имаш само един заложник, как ще успееш да ги убедиш, че не блъфираш и наистина ще убиеш човека.
— Как? — попитахме и двамата.
— Няма как — отговори тя. — Не можеш да си убедителен. Те могат да те атакуват и да ликвидират теб и заложника.
— Аз мога да бъда доста убедителен — увери я той с по-мек тон, предполагащ следваща крачка — покана за среща.
— Ако бях ченге, не бих ти повярвала и за минута. Прекалено си сладък за убиец. Обърна се към мен:
— Не е ли прекалено сладък?
Почти изразих несъгласието си — нали ви казах, че човек можеше да оглупее.
— Но ако имаш двама заложници — продължи тя, — би могъл да убиеш единия, за да покажеш, че не се шегуваш, и след това вече вторият би бил сигурна защита. Кой би пробвал втори път!
Погледът му остана прикован в нея за секунди.
— Има нещо в теб — каза той накрая с неприкрито възхищение.
— Е — отвърна тя и кимна към купчината книги, които току-що беше върнала. — Чета и мисля, това е всичко.
— Как се казваш? — попита той.
— Лори.
— Лори чия?
— Лори Лин Хикс — отвърна тя.
— А ти си?
Той отвори уста, почти изрече името си, усмихна се и произнесе:
— Аз съм загадъчен мъж.
— И доколкото разбирам, мъж с мисия.
— Вече убих библиотекаря — каза той, сякаш отчиташе дейността си.
— Опасявах се, че си го направил.
Покашлях се.
— Аз съм Джеймс.
— Здрасти, Джими — изрече тя и въпреки че се усмихваше, в очите и имаше много мъка и трескаво пресмятане.
— Иди до него! — нареди маниакът.
Лори дойде при мен. Ухаеше така добре, както и изглеждаше — на свежо, чисто, лимонено.
— Закопчай се за него!
Тя заключи празната халка на лявата си китка, свързвайки съдбите ни, и аз усетих, че трябва да кажа нещо, да успокоя отчаянието в очите и. Духовитостта ми беше изчезнала и успях само да промърморя:
— Ухаеш на лимони.
— Цял ден правих домашен лимонов мармалад. Щях да го опитам довечера върху препечени английски кифлички.
— Аз ще приготвя горчиво-сладък шоколад с дъх на канела — казах аз. — Комбинацията с мармаладови кифлички ще е чудесна за тържество.
Тя оцени вярата ми в добрия изход, но очите и бяха все така угрижени. Маниакът си погледна часовника и каза:
— Времето тече. Доста неща има за оглеждане, преди да се заемем с експлозиите.
9
Всичките ни отминали дни, грижливо подредени на рафтове, времето — разграфено в чекмеджета; новините — ронливи и крехки под библиотеката, в катакомби от хартия.
Убиецът беше разбрал, че повече от век остарелите издания на „Сноу Каунти Газет“ се съхраняват тук, в подземието, два етажа под градския площад. Наричаха го „безценния архив на местната история“. Запазени за поколенията, в моргата на „Газет“ се съхраняваха подробности за момичетата-скаути и техните сладкиши, изборите за училищно настоятелство и битката на „Шугър Таим Донътс“ да се разраснат.
Всяко издание от 1950 година и нататък може да бъде видяно на микрофиш. Ако търсенето ти те отведе в по-далечното минало, трябва да дадеш заявка за копие на „Газет“ в нормален размер; а после някой от персонала ще те надзирава, докато четеш вестника.
Но ако си от тези, които застрелват библиотекари за няма нищо, стандартните процедури не са за теб. Маниакът обиколи архивите и постави на маса за четене каквото му трябваше. Държеше пожълтелите вестници с такава грижа за запазването им, каквато би проявил към днешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“.
Мен и Лори Лин Хикс ни беше зарязал на два стола на другия край на огромната стая, в която работеше. От това разстояние не можехме да видим какво чете.
Седяхме под сводест таван, под двойна редица от свещници, разпръскващи светлина, която би могла да е достатъчна само за онези писари, които са живели във време, когато електричеството е било нещо ново, а спомените за газените лампи — все още пресни. Освен един за друг с втори чифт белезници бяхме заключени и за единия стол.
Понеже архивът не беше събран само в тази стая, нашият похитител отиваше от време на време в съседното помещение и ни оставяше сами. Отсъствието му съвсем не ни даваше възможността да избягаме. Заключени един за друг и влачейки стол, не бихме могли да се движим нито бързо, нито тихо.