— Да му спра сърцето? Не, разбира се. Бих могла да се насоча към врата и да му прекъсна сънната артерия. Най-добрият вариант обаче е да му извадя окото. Изглеждаше като блян, а говореше като кошмар. Усетих се, че пак съм я зяпнал.
— Да му извадиш окото? — усетих, че говоря прекалено бързо.
— Ако задълбая, мога да стигна и до мозъка му — каза тя, поклащайки глава, сякаш се съгласяваше със себе си. — Той ще получи внезапен гърч и ще изпусне пистолета, а ако не го изпусне, ще бъде толкова втрещен, че лесно ще му го отнемем.
— Боже Господи, ти ще ни убиеш!
— Ето пак — каза тя.
— Слушай — опитах се да я вразумя, — когато дойде критичният момент, няма да събереш смелост да направиш такова нещо.
— Ще събера, за да си спася живота.
Притеснен от спокойната и увереност, продължих:
— Ще се изплашиш в последния момент.
— Нищо не може да ме изплаши.
— Изваждала ли си око досега?
— Не. Но вече си представям как го правя.
Не можех да потискам сарказма си повече:
— Каква си всъщност — наемен убиец?
Тя се намръщи.
— По-тихо! Инструктор по танци съм.
— И преподаването на балет те подготвя за изваждането на очи.
— Разбира се, че не, глупчо. Не преподавам балет. Давам уроци по бални танци, фокстрот, валс, румба, танго, ча-ча, суинг, каквото се сетиш.
Ето това е късмет: аз, непохватният, да съм окован за красива жена, която се оказва и учителка по бални танци.
— Ще се изплашиш — настоях, — няма да му уцелиш окото и той ще ни убие.
— Дори и да не успея — каза тя, — а аз ще успея, той няма да ни убие. Не го ли чу? Има нужда от заложници.
— Не и такива, които искат да му извадят очите — не се съгласих аз.
Тя забели очи, сякаш отправяше молба към небесата:
— Моля те, кажи ми, че не съм окована за песимист и страхливец.
— Не съм страхливец. Просто съм отговорно предпазлив.
— Така твърдят всички страхливци.
— Така твърдят и всички отговорно предпазливи — отговорих, надявайки се да не звучи като оправдание.
В другия край на стаята маниакът започна да блъска с юмрук по вестника, който четеше. После започна да блъска и с двата юмрука. Блъскаше и блъскаше, като разгневено бебе.
Издаваше нечленоразделни звуци и лицето му се кривеше. Някакво грубо неандерталско съзнание, останало в гените му като че ли се беше изтръгнало от оковите на времето и ДНК. Ярост изпълни гласа му, после безсилие, после нещо като необуздана мъка и после пак ярост — нарастваща. Това беше представлението на виещо, изгубено животно, чиято скръб се коренеше в мръсната почва на нещастието.
Той бутна стола назад и взе пистолета. Прицели се във вестника и изпразни пълнителя в него.
Всеки изстрел избумтяваше от сводестия таван, иззвъняваше от месинговия мрак на извитите свещници и се разбиваше в металните рафтове с каталози. Всяко разтърсване отекваше с бръмчене в зъбите ми.
Два етажа под земята тази бомбардировка в най-добрия случай би се усетила на улицата като немощен пукот.
Разхвърчаха се трески от старата дъбова маса, късчета хартия се завъртяха в торнадо, няколко куршума разцепиха въздуха, носейки нишки дим. Мирисът на стара хартия беше допълнен от пиперливия мирис на използвано оръжие, плюс този на сурово дърво, идващ от раните на масата.
За момент, когато той натисна спусъка няколко пъти без ефект, се зарадвах, че амунициите му са свършили. Разбира се, имаше допълнителен пълнител, вероятно няколко.
Докато зареждаше оръжието, изглеждаше сякаш има намерение да изпразни още десет пълнителя в омразния вестник. Вместо това, преминал на друг вестник, гневът му внезапно отслабна. Започна да хлипа. Опитваше се да сподави риданията си.
Свлече се още веднъж на стола и остави пистолета. Наведе се към масата и сякаш искаше да събере страниците, които беше разпилял, като съдържащи много ценна за него история.
Все още достатъчно лимонова, за да смекчи вгорчения от стрелбата привкус, Лори Лин Хикс наведе глава към мен и прошепна:
— Виждаш ли? Уязвим е.
Чудех се дали прекаленият оптимизъм може да бъде квалифициран като форма на лудост.
Взрях се в очите и и отново видях страха, който тя непреклонно отказваше да изрази. Тя примигна.
Както бях уплашен от упоритата и съпротива на паниката, толкова безразсъдна и ирационална, така вече я обичах заради това.
Неусетно през мен, като духа на черния кон на Смъртта, премина предчувствието, че тя ще бъде застреляна. Това усещане беше последвано от отчаяние, защото бях безсилен да я защитя.