Той поклати глава:
— Не, не. Самата земя си е била хубава едно време, но е била опорочена от лошите постъпки на лоши хора, които са живели тук.
— За щастие — каза Лори — не притежавам никакви недвижими имоти тук. Живея под наем.
— Аз живея със семейството си — уточних аз, с надеждата, че това ме освобождава от връзка с лошата земя.
— Настъпи часът за разплата — изрече той.
Заедно със заканата му се появи един паяк, който бавно се спусна на копринена нишка, проблесваща под една от лампите над главите ни.
Носена от конуса на светлината, осемкраката сянка на пода между нас и маниака имаше размер на чиния, но разкривена и въртяща се.
— Когато се отвръща на злото със зло, всички са в губеща позиция — каза Лори.
— Аз не отвръщам на злото със зло — отговори той леко раздразнен. — Отвръщам му със справедливост.
— Е, това е нещо е различно — отбеляза Лори.
— Ако бях на твое място — обърнах се към маниака, — щях да се питам как да разбера, че нещо, което правя, е справедливо, а не е просто още едно зло. Искам да кажа, че лошото на злото е, че е подвеждащо. Майка ми казва, че дяволът знае как да ни заблуди, че правим правилното нещо, когато всъщност вършим неговата работа.
— Майка ти явно е грижовна жена — каза той. Усетих, че бях докоснал нещо у него, и отвърнах: — Такава е. Когато бях малък, гладеше дори и чорапите ми.
След това мое откровение Лори изглеждаше притеснена.
Загрижен да не ме помисли за ексцентрик или още по-лошо — за мамино детенце, бързо добавих:
— Гладя се сам от седемнайсетгодишен. И никога не си гладя чорапите.
Изражението на Лори не се промени.
— Не че майка ми все още ми ги глади — побързах да поясня. — Вече никой не ми глади чорапите. Само идиотите гладят чорапи.
Тя се намръщи.
— Не че майка ми е идиот — продължих. — Тя е чудесна жена. Не е идиот, просто е грижовна. Исках да кажа, че другите хора, които си гладят чорапите, са идиоти. Веднага разбрах, че с обясненията си сам се бях заклещил в ъгъла.
— Не че ако някой от вас си глади чорапите — казах аз, — е идиот. Това е просто грижовност, като на майка ми.
Учудващото беше, че Лори и маниакът ме гледаха по еднакъв начин — все едно току-що бях слязъл от рампата на приземила се летяща чиния.
Помислих си, че да е окована за такъв като мен, е неочаквано предимство и маниакът ще реши, че в края на краищата един заложник му е съвсем достатъчен, за да се чувства сигурен.
Спускащият се паяк все още висеше над главите ни; сянката му беше с неясни очертания и с размер на по-малка чиния. За моя изненада очите на убиеца се насълзиха:
— Много трогателно — чорапите. Много мило. Моята чорапена история обаче не беше трогнала Лори. Тя се беше втренчила в мен с присвити очи.
— Ти си късметлия, Джими — каза маниакът.
— Така е — съгласих се, въпреки че единственото ми парченце късмет — това да съм прикован за Лори Лин Хикс, а не за някой болен алкохолик, изглеждаше недостатъчно.
— Да имаш грижовна майка — замисли се маниакът. — Какво ли е?
— Хубаво — казах аз, — хубаво е — но не си се доверих да изрека нещо повече.
Предейки паяжини от вътрешностите си, паякът размота една по-дълга от пъпа си и най-накрая се провеси пред лицата ни.
Замечтан, убиецът изрече:
— Да имаш грижовна майка, която да ти приготвя горещо какао всяка вечер, да те завива в леглото всяка нощ, да те целува по бузата, да ти чете, докато заспиш…
Преди да се науча да чета, почти винаги някой ми четеше, докато заспя, тъй като нашето семейство си е четящо семейство. Най-често този някой беше баба ми Роуина.
Понякога приказката беше за Снежанка и нейните седем джуджета, които бяха преследвани от злополуки и болести, докато накрая Снежанка остане сама срещу лошата кралица. Като се замисля, двутонен сейф пада върху Късметлията веднъж. Това беше много по-разбираемо, отколкото случилото се с горкия Снийзи. Друг път Уина прочиташе тази за Пепеляшка — как опасните стъклени обувки болезнено се натрошават около краката и, а тиквената каляска отскача от пътя и полита надолу в долината.
Вече бях голям мъж, когато установих, че в увлекателните книги на Арнолд Лейбъл за жаби и жабчета не винаги има сцена, в която на някой от главните герои му изгризваха крака.
— Аз нямах грижовна майка — каза маниакът и сякаш нотка на самосъжаление се беше прокрадвала в гласа му. — Имах трудно, студено, лишено от любов детство.
Неочаквано нещата се обърнаха с главата надолу: страхът, че ще бъда застрелян, отстъпи първото си място на мисълта, че този човек ще ни залее със словоизлияния, изброявайки монотонно едно по едно мъченията, на които е бил подлаган. Бит с метална закачалка за дрехи. Принуждаван да носи момичешки дрехи до шестгодишна възраст. Лишаван от овесена каша преди лягане.