Нима трябваше да бъда отвлечен, заключен с белезници и държан на мушка, за да слушам някакви оплаквания. Можех просто да си остана вкъщи и да гледам дневните телевизионни предавания. За щастие той прехапа устни, изправи се и каза:
— Да се живее с миналото е губене на време. Станалото — станало.
За нещастие сълзливият проблясък на самосъжаление в очите му не беше отместен от очарователния живец, а напротив, от искра на налудничавост.
Паякът не беше приключил със спускането си. Висеше пред лицата ни, вероятно втрещен от това, което вижда, замръзнал на място от страх.
Като винар, откъсващ грозде от асмата, маниакът стисна дебелия паяк между палеца и показалеца на лявата си ръка, смачка го и приближи разкъсаните останки към носа си, за да ги помирише.
Надявах се да не ми предложи да го помириша и аз. Имам много изострено обоняние и това е една от причините да съм пекар по рождение. За щастие той нямаше намерение да споделя опияняващия аромат.
За нещастие обаче поднесе залъка към устните си и бавно облиза паяковия крем. Опита този странен плод, реши, че не е достатъчно узрял, и избърса пръстите си в ръкава на сакото.
Имахме пред себе си абсолвент от университета на Анибал Лектър, готов за кариера в сферата на обслужването, като мениджър на мотел „Гняв“.
Дегустацията на паяк не беше представление за пред нас. Случилото се беше толкова естествено, колкото да замахнеш, за да прогониш муха.
Без да осъзнава ефекта, който е имало кулинарното му любопитство върху нас, той каза:
— Както и да е, времето за приказки мина отдавна. Сега трябва да се действа за справедливост.
— И как ще бъде достигната справедливостта? — учуди се Лори. За момент не беше способна да поддържа веселия, несериозен тон.
Въпреки дрезгавия си глас той говореше като малко ядосано момченце:
— Ще вдигна във въздуха доста неща, ще убия много хора и ще накарам този град да съжалява.
— Звучи доста амбициозно — каза тя. — Планувам го, откакто се помня.
След като бях размислил, изрекох:
— Всъщност наистина бих искал да чуя за металните закачалки за дрехи.
— Какви метални закачалки за дрехи? — попита той.
Преди да направя още една крачка към куршума между очите ми, Лори се обади:
— Дали ще може да ми дадете чантата?
— Защо? — намръщи се той.
— Имам женска нужда.
Не можех да повярвам, че го прави. Знам, че не бях спечелил спора, но мислех, че съм я разколебал.
— Женска нужда? — попита маниакът. — Какво имаш предвид?
— Нали се сещаш — срамежливо изрече тя.
За мъж, който изглеждаше като магнит за жените, той се оказа изненадващо необразован по темата.
— Откъде да се сещам?
— Тази част от месеца — каза тя.
Той се пробва неуспешно:
— Средата?
Смущението му сякаш беше заразно и Лори го беше прихванала:
— Средата?
— Сега е средата на месеца — припомни и той. — Петнайсети септември. И какво от това?
— Сега е моята част от месеца — разясни тя.
Той се беше втренчил в нея, объркан.
— В цикъл съм — заяви нетърпеливо.
Бръчките на челото му се изгладиха:
— А! Женска нужда.
— Да. Именно. Алилуя! Сега ще ми дадеш ли чантичката?
— Защо?
Само да се докопаше до пиличката, с удоволствие щеше да я забие в него.
— Имам нужда от тампон — каза тя.
— Искаш да кажеш, че в чантичката ти има тампон?
— Да.
— И ти трябва сега, не можеш да почакаш.
— Не, въобще не мога да чакам — потвърди тя.
Надяваше се той да покаже състрадание, което застреляният в главата библиотекар не видя, но което според нея съществуваше, съдейки по това, че не е бил груб:
— Гледай ти! Съжалявам! Това е толкова неловко. Може женските въпроси да не му се удават, но опре ли до хитри схеми — надушва ги веднага: — Какво всъщност има в чантата ти? Пистолет?
Признавайки си, че я беше хванал натясно, Лори сви рамене.
— Не е пистолет. Само една остра пиличка.
— И какво, щеше да ми я забиеш в сънната артерия?
— Само ако не успеех да ти извадя окото — каза тя.
Той вдигна пистолета и въпреки че го насочи към нея, знаех, че започне ли да стреля, ще направи и мен на решето. Видях какво стана с вестника.