Първият новодошъл беше на около петдесет, плешив, с черни, толкова рунтави вежди, че щяха да стигнат за оплитането на детско пуловерче. Носеше каки, зелена риза „Бан Лон“ и пистолет в раменен кобур.
— Супер, супер. Точно навреме, Хонкър — каза маниакът.
Нямаше начин да разбера дали истинското му име беше, да кажем Боб Хонкър, или това беше прякор заради размера на носа му. Носът му беше огромен. Предполагам, че някога е бил прав и горд, но времето го беше превърнал в гъбеста бучка, почервеняла от фина мрежа пукнати капиляри — това си беше нос на сериозен пияч. Сега обаче мъжът беше трезвен, но мрачен и подозрителен.
Погледна навъсено към мен, към Лори и сърдито каза:
— Кои са кучката и Голямата стъпка?
— Заложници — обясни маниакът.
— За какво, по дяволите, са ни притрябвали заложници?
— В случай, че нещо се обърка.
— Мислиш, че нещо ще се обърка.
— Не — отвърна маниакът, — но ме забавляват. Вторият новодошъл остави количката, за да се включи в разговора. Приличаше на Арт Гарфънкъл — певеца; порочно лице на момче-хорист и електрически настръхнала коса.
Носеше тениска и шушляков анорак с цип, но под него се виждаха очертанията на кобура и оръжието.
— И да се обърка, и да не се обърка — заяви той, — ще трябва да ги очистим.
— Естествено — съгласи се маниакът.
— Ще е срамота да убием това нещо, без да сме го използвали — каза хористът.
Небрежният разговор как ще ни убият не ме смути толкова, колкото отношението към Лори като към предмет. Тя стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.
— Избий си я от главата, Кринкъл. Това няма да стане — възрази маниакът.
Независимо дали това беше истинското му име, или беше псевдоним, предполага се, че някой, на когото му викат Кринкъл, има или много сбръчкано лице, или е забавен. Лицето на този беше гладко като добре сварено яйце и беше толкова забавен, колкото бактерия стрептокок, неподдаваща се на антибиотици. Кринкъл се обърна към маниака:
— Защо да не е позволена? Да не е твоя?
— На никого не е — отговори с раздразнение домакинът ни. — Не сме изминали целия този път само за да изчукаме някоя курва. Ако не сме съсредоточени върху главната цел, цялата операция ще пропадне.
Исках да кажа, че за да се докопат до Лори, ще трябва първо да минат през мен. Истината обаче беше, че така въоръжени и ненормални, щяха да минат през мен като остриетата на миксер през тесто за кекс.
Мисълта за моята смърт не беше толкова стряскаща, колкото чувството, че не мога да защитя Лори.
Не бях станал сладкар все още, но винаги съм се възприемал като герой или поне когато се наложи. Като дете често си фантазирах как разбивам шоколадово суфле, достойно за крале, и в същото време водех битки със слугите на Дарт Вейдър.
Сега реалността имаше думата. Тези агресивни ненормалници щяха да хапнат Дарт Вейдър в хот-дог и да използват лазерния му лъч като клечка за зъби.
— Независимо дали нещо се обърка или не — повтори Кринкъл, — ще трябва да ги издухаме.
— Вече се разбрахме за това — нетърпеливо изрече маниакът.
— Понеже ни видяха лицата — настоя Кринкъл, — ще трябва да ги кръцнем.
— Ясно ми е — увери го маниакът.
Кринкъл имаше очи с цвят на бренди. Сега станаха по-бледи и той каза:
— Когато дойде моментът, искам аз да охладя кучката.
Очиствам, кръцвам, издухвам, охлаждам! Този беше ходеща съкровищница, ако говорим за синоними на „убивам“.
Причината може би беше, че е убил толкова много хора, та обсъждането на убийства му беше скучно и се нуждаеше от по-цветист речник, за да му е по-интересно. Или пък, точно обратното — изживява се като голямата работа, много надувки и жаргон, а когато се стигне до мръсната работа, подвива опашка и бяга.
Като имах предвид, че Кринкъл е в компанията на умопобъркан, който застреля библиотекар без никаква причина и не прави разлика между паяци и бонбони, сметнах, че е най-разумно да не поставям под съмнение думите му. — Можеш да я издухаш, когато нямаме нужда от заложници — обеща маниакът. — На мен ми е все тая.
— По дяволите, можеш да ги издухаш и двамата — обади се Хонкър. — Въобще не ме интересува.
— Благодаря — каза Кринкъл. — Оценявам го.
— За нищо — отвърна Хонкър.
Маниакът ни настани на други два дървени стола. Въпреки че вече имаше подкрепление, ни закопча за единия стол, както беше направил и преди това.
Двамата новодошли започнаха да разтоварват количката. В нея имаше най-малко сто еднокилограмови парчета със сивкав цвят, завити в някаква лъскава, прозрачна хартия.