Не съм специалист по взривовете, нито някога са ме интересували, но разбрах, че това са експлозивите, за които говореше маниакът. Хонкър и Кринкъл бяха едри и дебеловрати, но пъргави. Напомняха ми на Бийгъл Бойс.
В комиксите за Скрудж Макдък, които обожавах като малък, група от братя престъпници постоянно планираха да нападнат огромната кофа с пари на чичо Скрудж, в която той се гмуркаше, сякаш беше океан, и от време на време преброяваше безбройните златни монети с булдозер. Тези углавни престъпници с глуповати физиономии, заоблени рамене и широки гърди, приличаха доста на кучета, но стояха изправени като хора, имаха ръце вместо лапи и притежаваха затворнически гардероб с раирани ризи.
Въпреки че Хонкър и Кринкъл бяха решили да не демонстрират престъпността си чрез дрехите си, които носят, те бяха двойници по телосложение на разбойници от комиксите. И все пак Бийгъл Бойс бяха по-симпатични от Хонкър и по-малко страховити от Кринкъл.
Тези двамата действаха бързо и неуморно. Очевидно бяха щастливи, че са ангажирани с полезна криминална дейност.
Докато другарите му разпределяха парчетата пластичен експлозив на различни места в подземието, в тази стая и в други, маниакът седеше на масичката за четене. Той внимателно сверяваше часовниците на повече от дузина детонатори. Беше се прегърбил, изцяло съсредоточен в работата си. От напрежение беше изплезил език. Тъмната му коса падаше пред лицето му и той постоянно я отхвърляше назад, за да не пречи на очите му.
Като си присвиех очите, той ми приличаше на дванайсетгодишен любител, изработващ модел на военноморски боен самолет.
С Лори бяхме достатъчно далече, за да си говорим, без да ни чува. Тя се наведе по-близо и заговорнически прошепна:
— Ако останем насаме с Кринкъл, ще му кажа, че имам женска нужда.
Да е в ръцете на трима психопати вместо на само един, да говорят за нея като за неодушевен предмет, да слуша дискусия на тема нашата екзекуция, проведена със същата емоция, каквато има и в разговор за това, кой ще хвърли боклука — мислех си, че всичко това със сигурност ще я накара да размисли относно дръзки действия, основани на невероятен оптимизъм. За Лори Лин присъствието на трима психопати означаваше просто две възможности в повече да баламоса някого с измислицата за женската нужда, да се докопа до пиличката и да пробие пътя си към свободата.
— Ще ни убиеш — предупредих я.
— Това е неубедително. Така или иначе те ще ни убият. Глух ли си?
— Заради теб ще ни убият по-скоро — отвърнах аз, успявайки да шепна изненадващо пискливо, и осъзнах, че говоря като дипломат от университет по пъзливост.
Какво се беше случило с момчето, готово за между галактически битки? Не беше ли все още някъде в мен?
Лори нямаше как да измъкне ръката си от белезниците, но я измъкна от моята. Имах чувството, че иска да я измие в карболова киселина.
Ако говорим за жени, имах някакъв успех, но не бях превъплъщение на Рудолф Валентино. Истината е, че нямах нужда от черно тефтерче, в което да си записвам телефонните номера на всичките си завоевания. Дори ми беше много и една страница. Една малка бележчица щеше да свърши работа. Една от онези, малките, които залепяме на хладилника, да ни напомнят за нещо — толкова малки, колкото да поберат: „КУПИ МОРКОВИ ЗА ВЕЧЕРЯ“.
В момента Купидон проявяваше най-голямото си благоволение — обвързваше ме с най-красивата жена, която съм срещал, и аз не можех да се възползвам от ситуацията, не можех да я ухажвам и да я спечеля поради глупавата причина, че исках да остана жив.
— Ще имаме възможност — казах и — и когато дойде, ще се възползваме. Но трябва да е нещо много по-добро от номера с женската нужда.
— Като например?
— Нещо, което ще има резултат.
— Като кое?
— Нещо. Не знам. Нещо.
— Не можем просто да чакаме — заяви тя.
— Напротив, можем.
— Но така чакаме да умрем.
— Не — отвърнах аз, претендирайки, че анализирам ситуацията и съвсем не съм се оставил на надеждата и чудото. — Аз чакам добрата възможност.
— Ти ще ни убиеш — предсказа тя.
— Какво се случи с неуморната оптимистка? — попарих я с подигравка.
— Ти я задушаваш.
Толкова бързо ми върна подигравката, че лицето ми пламна, преди да съм разбрал, че ми е нанесен удар.
12
Седнали два етажа под дяволските улици и заобиколени от дяволската земя на Сноу Вилидж, наблюдавахме как Хонкър, Кринкъл и безименният маниак поставят експлозиви на ключови места и включват таймерите.
Може би си мислите, че страхът ни се засилваше с всяка минута. Като човек с опит мога да кажа, че страхът не може да се задържи на върха си за дълго време.