Не знаех какво да отговоря на това. Бях горд, че от началото на разговора все намирах нещо да кажа, независимо от неочакваните обрати, които търпеше той. Заслужавах почивка. Лори спря, колкото да си поеме дъх, и продължи:
— Чилсън загуби всичките си зъби.
Заинтересован, напук на себе си, попитах:
— Как се е случило това? По време на бънджи скок ли?
— Не, не било през работно време. Завъртяла се на мотора си, блъснала го и си размазала лицето в парапета на моста.
Изведнъж зъбите така ме заболяха, че за момент не можех да говоря.
— Когато и оправяха челюстта — каза Лори, — и извадиха всички остатъци от зъби. По-късно и поставиха изкуствени. Може да троши орехи с тях.
— Имайки предвид, че ти е приятелка — изрекох със сериозен тон, — чудя се какво е станало с парапета на моста.
— Нищо особено. Наложило се е да измият кръвта. Имало е и няколко драскотини, и малка пукнатина.
Изражението и беше невинно. Бистрите и очи бяха искрени. Дори и да ме будалкаше, това по нищо не личеше.
— Трябва да те запозная със семейството ми — отбелязах аз.
— Опа — предупреди ме тя. — Нещо се случва.
Примигвайки, леко дезориентиран, се огледах, сякаш излизах от транс. Напълно бях изключил за Хонкър, Кринкъл и хилещия се малоумник.
Въпреки че поне половината от експлозивите бяха все още в количката, Хонкър я издърпа през нишата към тунела, откъдето беше дошъл. Безименният маниак беше сверил и последния детонатор. Подаде го на Кринкъл заедно с ключа за белезниците и го инструктира:
— Като приключиш тук, доведи мацето и вола с теб.
Вол. Малоумникът беше колкото мен и съм убеден, че не се смяташе за вол. Той последва Хонкър в тунела.
Останахме сами с Кринкъл, което си беше като да останеш насаме със Сатаната в садомазохистичното отделение на Ада.
Лори изчака минута, за да е сигурна, че в тунела не могат да я чуят, и каза:
— О, господин Кринкъл?
— Не го прави — помолих я.
Кринкъл беше отишъл на другия край на стаята, за да включи последния детонатор. Явно не я беше чул.
— Дори и да мисли, че си сладка — предупредих я аз, — той е от мъжете, които с удоволствие биха те изнасилили и преди, и след като са те убили. И каква полза можем да извлечем от това?
— Некрофилия? Не е хубаво да се говори така за човек.
— Той не е човек. Той е Морлок.
Лицето и светна.
— Х. Г. Уелс. „Машината на времето“. Ти наистина четеш. Е, може би говориш за филма.
— Кринкъл не е човек. Той е Грендел.
— Биуулф — каза тя, имайки предвид творбата, в която чудовището Грендел се спотайваше. — Той е Том Рипли. — Това е психопатът от книгите на Патриша Хайсмит.
— В пет от книгите и — казах аз. — Том Рипли е образът на Анибал Лектър, трийсет години преди появата на самия Анибал Лектър.
Кринкъл приключи с дейността си в другия край на стаята и тръгна към нас.
Той се приближи и аз очаквах Лори да му каже за женската си нужда. Тя му се усмихна, примигна, но не посмя да го заговори.
Устата на Кринкъл беше странно изкривена. Мисля, че въртеше нещо между зъбите си, докато отключваше втория чифт белезници, свързващ ни със стола.
Когато стъпихме на краката си, все още оковани един за друг, Лори отметна глава. Със свободната си ръка откопча най-горното копче на блузата си и показа прекрасната си шия. Ужас. Искаше да изглежда по-съблазнителна, преди да съобщи за женската си необходимост.
Да изглеждаш съблазнително пред Кринкъл беше толкова смислено, колкото и да се опитваш да разсееш свита на кълбо гърмяща змия, като я целунеш. Щеше да схване идеята по-бързо и от безименния маниак и така щеше да се вбеси от опита и да го манипулира, че щеше да забие пиличката в нейното око. Явно твърденията ми като читател и аналогиите между Кринкъл и различни чудовищни герои, които бях направил, и бяха дали повод да се замисли. Погледна ме; колебаеше се.
Преди да проговори, Кринкъл изплю нещото, което моташе в устата си. Беше кръгло, подобно на голяма дъвка, сива, блестяща от слюнката.
Зловещото топче можеше и да е нещо различно от парче пластичен експлозив, но си беше точно такова.
Може би имаше тръпка в това да държиш в устата си няколко грама концентрирана смърт, толкова мощни, че ако бъдат взривени, лицето ти ще стане на каша.
Или беше ритуал за добър късмет, като целуването на зара, преди да го хвърлиш на масата.
А може би просто му беше вкусно. Да не забравяме, че все пак има и хора, които харесват свинско от консерва. Кулинарното удоволствие е било пълно, ако преди това е хапнал порцийка размазани паяци.