Без да се впуска в разяснения, той постави сивото парченце на моя стол и каза:
— Да се махаме! Мърдайте!
Докато вървяхме към нишата зад тайната врата в рафтовете, минахме покрай масата, на която беше чантичката на Лори. Тя смело я грабна. Зад нас Кринкъл нищо не каза.
13
Широк два метра и петдесет сантиметра, покритият с варовик тунел, имаше нисък, сводест таван и прави стени. Под краката ни правоъгълните павета бяха наредени зигзагообразно.
Светлината на дебелите жълти свещи в бронзови свещници потрепваше от течението, хвърляше бледи проблясъци към стените и тъчеше постоянно променящи се гоблени по извивките на тавана.
Този неприветлив коридор се оказа дълга смесица от шарки и криволичещи форми на светлината.
Нямаше да се учудя, ако бяхме срещнали Едгар Алан По, но нямаше и следа от него, както и от Хонкър, и от безименния маниак.
Въпреки че хладният сух въздух беше учудващо свеж, без следа от зловония, с есенция само на суров варовик и горещ восък, очаквах прилепи, плъхове, хлебарки, притичващи загадъчни същества, но засега трябваше да се задоволя само с Кринкъл.
Бяхме изминали едва три-четири метра, когато той каза:
— Спрете там за минута!
Докато чакахме, той затвори тайната врата от рафтове и после затвори дъбовата врата към нишата. Вероятно идеята беше да сведе до минимум ефекта от взрива в тунела, ако експлозивите в библиотеката гръмнат, а ние още не сме излезли от него.
Докато той затваряше де каквото имаше зад нас, Лори отвори чантичката си и започна да тършува. Намери пиличката. За нейна изненада аз я изтръгнах от нея. Тя очакваше, че ще я захвърля и когато не го направих, ми каза:
— Дай я!
— Изтръгнах този Ескалибур от скалата и само аз имам силата да го използвам — прошепнах и като на литератор с надеждата, че ще я очаровам и ще се съгласи.
Изглеждаше така, сякаш беше готова да се нахвърли върху мене. Подозирах, че юмрукът и би могъл да нанесе няколко силни удара. Кринкъл се приближи, мина покрай нас, толкова арогантен и убеден в боязливостта ни, че всъщност ни обърна гръб и ни поведе.
— Хайде, хайде, и не си мислете, че нямам очи на тила.
Сигурно имаше. Там, откъдето идваше, всички имаха очи на тила.
— Къде сме? — попитах, докато го следвахме.
Психопатският гняв беше прилепнал като лоена топка към истинската му същност и той беше способен да изпълни и най-простия отговор с ярост.
— Под Сентър Скуеър Парк.
— Имам предвид тунела. Какъв е?
— Какво, по дяволите, имаш предвид под „какъв е“? Това е тунел, пълен с лайна, малоумна главо!
Без да се засягам, го попитах:
— Кой го е построил? Кога?
— 1800-те, преди всичко друго. Корнелий Сноу го е конструирал — алчното, ненаситно копеле.
— Защо?
— За да може да се движи незабелязано.
— Да не е бил викториански батман или нещо такова?
— Тунелите свързват четири от най-големите му имоти около площада. Това пълзящо по корем, капиталистическо прасе…
По време на този разговор Лори ми хвърляше многозначителни погледи, подканвайки ме да атакувам Кринкъл с Ескалибура.
Като говорим за магически саби, от пиличката имаше още много да се желае. Скрита в ръката ми, усещах, че е твърда, но по-тънка от нож. Острият и край не можеше да убоде палеца ми.
Ако Лори носеше обувки с тънки токчета вместо бели маратонки, щях да предпочета да нападна Кринкъл с една от тях.
Отвърнах на все по-яростните и погледи с дълги, некачествени мимически изразни средства, като и казах да бъде търпелива, да не бърза, да ми даде време да намеря най-добрата възможност за нанасяне на тежка телесна повреда…с пиличка.
— Е… какви четири големи сгради са свързани с тунелите? — попитах Кринкъл, докато се движехме през трептяща светлина и прилепващи сенки. Той ги изброи с нарастваща злоба:
— Имението му, тази купчина пищен излишък. Библиотеката му, която не е нищо повече от храм на декадентската западна псевдолитература. Съдът му, гнездо на покварени съдии, които потискали хората по негова воля. И банката, където крадял от бедните и лишавал от права вдовиците.
— Имал е собствена банка? — попитах. — Супер!
— Притежавал е по много от всичко — кръвопиещото злобно куче. Ако състоянието му беше разделено между сто човека, всеки от тях щеше да е толкова богат, че щеше да бъде убит заради състоянието си. Защо не съм живял по онова време! Щях да откъсна главата на тази империалистическа свиня и да играя кикбол с нея.
Даже и в този полумрак можех да видя, че лицето на Лори беше почервеняло и напрегнато от едва сдържан — някои биха казали почти истеричен — гняв. И без специалист по израженията на лицето можех да си преведа, че на нейното пишеше: „Давай, Джими, давай, Джими, давай, давай, давай! Наръгай копелето, наръгай копелето! Тряс, бум, бам!“ Вместо това аз предпочетох да изчакам момента.