— Не и за мен — намеси се Кринкъл, оставяйки настрана експлозивите, за да се включи в разговора. — Става дума за пари, защото богатството не е просто богатство, то е коренът, стъблото и цветът на силата, а силата освобождава силните и потиска слабите, разрушава разрушаващото се, измъчваните трябва да измъчат мъчителите си.
Не направих дори опит да пусна втори път това изречение през складовете на паметта си. Опасявах се, че ако се опитам да го подредя, мозъкът ми ще блокира. Това беше Карл Маркс, филтриран през обектива на Абът и Костело. Разбрал от израженията ни, че мисълта му не е достатъчно остра, за да проникне в мозъците ни, той предложи философията си в по-стегнат вариант:
— Част от парите на това гнусно, вонящо прасе принадлежат на мен и на много други хора, които той е мамел.
— Хей, по-полека, къде отиде! — извика му Лори. — Корнелий Сноу никога не те е мамил. Той е умрял много преди да се родиш.
Тя беше дала газ и по инерция обиждаше всеки, който имаше власт и причина да ни убие.
Разтърсих окованата и към моята ръка, за да и напомня, че всяко ято куршуми, което кани, най-вероятно ще умъртви и мен.
Кълбото от жици на главата на Кринкъл, играещо ролята на коса, се втвърди и той вече не приличаше толкова на Арт Гарфънкъл, колкото на невестата на Франкенщайн.
— Това, което правим, е политическо заявление — настоя той.
Доста муден в сравнение с другарите си, Хонкър се присъедини към тях, толкова раздразнен от цялото това бръщолевене за отмъщение и политика, че веждите му мърдаха като гъсеници, съживени от електрически удар.
— Пари — каза той. — Това е то. Пари в брой. Тук съм, за да взема парите и да бягам. Ако нямаше банка, нямаше да съм тук; останалото не ме засяга, затова вие, момчета, ако не млъкнете и не си свършите работата, аз изчезвам — ще се справяте без мен.
Хонкър явно притежаваше умения, необходими за успеха на обира, защото заплахата му укроти партньорите му. Гневът им обаче не отслабна. Изглеждаха като настървени кучета с намордници, физиономиите им — потъмнели от сдържана ярост, очите им — пламнали от желание да атакуват, което нямаше да се охлади, докато не им се позволи да хапят.
Нямаше да е зле да имам малко бисквитки да им дам, например хрупкави шотландски масленки. Или шоколадова пита с орехи. Поетът Уилям Конгрийв е написал: „Музиката може да укроти и звяр“, но подозирам, че вкусните кифлички биха свършили по-добра работа.
Вероятно Хонкър беше наясно, че заплахата и подчинението не бяха част от работата в екип и подхвърли залъгалка за манията на всеки един, като започна с Кринкъл:
— Часовникът тиктака, а имаме работа да вършим. Това имам предвид. И ако просто си свършим работата, твоето политическо заявление ще бъде направено високо и ясно. Кринкъл прехапа долната си устна, напомняйки на младия ни президент, и неохотно кимна в съгласие. Хонкър се обърна към зеленоокия маниак:
— Измисли тази лудория, щото искаш справедливост за смъртта на майка си. Е, хайде да си свършим работата и да си получиш тази справедливост.
Очите на убиеца на библиотекари се размътиха, както когато струните на душата му бяха раздрънкани от моето признание, че майка ми ми е гладела чорапите.
— Намерих вестниците, в които беше описана историята — каза той на Хонкър.
— Сигурно ти е било трудно да ги четеш — изрази съчувствие приятелят му.
— Сякаш някой разкъсваше сърцето ми. Едва се насилих да ги прочета — гласът му натежа. — И така се разгневих…
— Разбираемо е — показа съпричастност Хонкър. — Човек има само една майка.
— Не само, че е била убита, но и лъжите, Хонкър. Почти всичко във вестниците беше лъжи.
— Те са просто галените кученца на капитализма — отбеляза Кринкъл.
— Пишеше, че майка ми е умряла по време на раждането и полудял от гняв, татко застрелял доктора, сякаш в това има някаква логика.
Анонимният маниак може би беше на моята възраст. До деня? До часа? Почти до минутата? Ако е взел красотата и зелените очи на майка си… Удивен, без да се замисля, възкликнах:
— Пунчелино?
Хонкър сбърчи чело и гъстите му веждите хвърлиха сенки на съмнение върху очите му.
Кринкъл спусна дясната си ръка в якето, докосвайки дебелия край на кобура на пистолета.
Стрелящият във вестници направи крачка назад — стреснат, че знам името му.
— Пунчелино Бизо? — казах аз.
15
Тримата клоуни поставиха последните експлозиви и вкараха сверените детонатори.