— Кое?
— Ножчето.
— Искаш да кажеш пиличката.
— Щом така ти харесва да го наричаш.
— Такова е.
— Както кажеш. Кога ще преминеш към действие?
— Когато дойде моментът — казах търпеливо.
— Да се надяваме, че това ще е преди да се пръснем на парченца.
Бяха приключили с поставянето на петте фенера. Имаше един пред стълбите, един по средата на стълбите и трети най-отгоре, до задния вход към подземието.
От няколко големи куфара Пунчелино извади инструменти, маски за оксиженисти и разни други неща, които не можех да различа от това разстояние.
Хонкър и Кринкъл избутаха нагоре по стълбите един казан на колела, пълен с ацетилен.
— Що за име е Пунчелино? — попита Лори.
— Баща му го кръстил на известен клоун. Нали се сещаш — като Пънч и Джуди.
— Пънч и Джуди са кукли.
— Да — казах аз, — но Пънч е също и клоун.
— Това не го схванах.
— Носи една такава смешна шапка.
— Мислех, че Пънч е продавач на коли — каза тя.
— Откъде ти е хрумнало това?
— Просто с такова впечатление съм останала.
— Шоуто на Пънч и Джуди ни връща в деветнайсети, може би осемнайсети век — поясних аз. — Тогава не е имало коли.
— Е, кой би искал да има една и съща професия цели два века! Тогава, преди появата на колите, той сигурно е правил свещи или е бил ковач.
Тя е магьосница. Така те омагьосва, че ти се, иска да видиш света през нейните очи.
Това беше причината да се чуя как отговарям, сякаш Пънч беше толкова реален, колкото и ние с нея.
— Той не е такъв човек — да прави свещи или да кове. Просто не е такъв човек. Такава работа не би му донесла удовлетворение. А и носи смешна шапка.
— Шапката не доказва нищо. Може да е бил модерен ковач с фънки стил. Тя се намръщи.
— Той много често обезумява от ярост и пребива Джуди, нали така? Е, станаха пет.
— Пет какво?
— Пет намръщени клоуни и нито един щастлив.
— За да бъдем честни — казах аз, — Джуди също много го тормозеше.
— Тя клоун ли е?
— Не знам. Може би.
— Добре, Пънч е неин съпруг, така че тя е клоун, най-малкото по брак. Стават шест, всичките намръщени. Това си е откритие.
Транформаторът гръмна. Сигурно беше поставен в някоя ниша под земята, защото тътенът от заглушения взрив като че ли дойде отстрани, през стените на подземието.
Електрическото осветление веднага изгасна. Другият край на стаята беше огрян от светлината на фенерите, а ние с Лори седяхме в мрак.
16
На широката площадка, където свършваше стълбището, стояха Хонкър и Кринкъл с маски на оксиженисти, в огнеупорни костюми и с ръкавици с широки маншети. Хонкър, с фенерче в ръка, разряза печата на стоманената врата.
Пунчелино се усмихваше, главата му се тресеше и той падна на колене пред мен и Лори.
— Ти наистина си Джими Ток?
— Джеймс — казах аз.
— Син на Руди Ток?
— Точно така.
— Баща ми казва, че Руди Ток е спасил живота му.
— Татко може и да се изненада, ако чуе това — казах аз.
— Е, освен смел Руди Ток е и скромен — заяви Пунчелино. — Но когато онази псевдосестра с отровна кама в юмрука се опитала да се промъкне зад великия Конрад Бизо — моя баща, твоят баща я застрелял на място и го отървал от сигурна смърт.
Докато аз седях изумен, Лори каза:
— Това е ново за мен.
— Не си и казал? — обърна се към мен Пунчелино.
— Скромен е като баща си — изрече Лори.
Докато миризмата на гореща стомана и разтопено спойващо вещество се носеха из стаята, Лори попита:
— Какво стана с фалшивата сестра?
Вече седнал на пода пред нас с кръстосани крака, Пунчелино каза:
— Била е изпратена в болницата да убие великия Конрад Бизо, майка ми и мен.
— Кой я е изпратил?
Дори и в мрака можех да видя омразата в забележителните му очи, докато през зъби изговаряше името:
— Вирджилио Вивасементе.
Чух отговора му, произнесен с повече съскащи звуци, отколкото думите всъщност съдържаха, и звучащ като галеща ухото поредица от безсмислени срички.
Явно и на Лори и беше прозвучало по същия начин, защото каза:
— Gesundheit.
— Мръсните въздухари — произнесе той с горчивина. — Световноизвестните летящи Вивасементе. Акробати на трапец, ходещи по въже, предобре платени примадони. Най-арогантният, най-надутият, най-суетният, най-прехваленият от всички тях е Вирджилио, главата на семейството, бащата на майка ми. Вирджилио Вивасементе, свиня на свинете.
— Е, хайде, хайде — укори го Лори, — не е хубаво да говориш така за дядо си. Тази забележка предизвика гневен изблик: