— Какъв подъл човек — каза Лори, сякаш вярваше на всичко чуто.
— Нали ти казах — изрева Пунчелино. — Той е по-долен и от загнояваща гангрена в гъза на Сатаната.
— Това наистина е долно — съгласи се тя.
— Конрад Бизо застрелял доктор Макдоналд, докато той се опитвал да ме удуши. Моята майка, моята красива майка вече била мъртва.
— Ей-това е история — беше единственото, което посмях да кажа, защото, ако направех коментар на някой от многобройните абсурди в тази Нътхаус Тиътър версия на отдавна отминали събития, щях да изглеждам като приближен на Вирджилио.
— Но Вирджилио Вивасементе, това изчадие проклето…
— О, това ми хареса — прекъсна го Лори.
— … тази движеща се кучешка повърня, той е знаел колко корумпиран е този град, колко лесно може да скрие истината. Подкупил е полицията и местните журналисти. Официалната версия е невероятен буламач от лъжи, разказани в „Газет“. Успях да покажа съпричастност към неговата версия:
— Когато знаеш истината, този буламач е доста прозрачен.
Той енергично кимна.
— Руди Ток трябва да е бил принуден да мълчи през всичките тези години.
— Татко не е взел пари от Вирджилио — побързах да го уверя, страхувайки се, че по-късно може да се разходи из града, за да застреля татко, мама и Уина. — Нито пени.
— Да, да, разбира се, че не е. — Пунчелино се извини прочувствено, че бях усетил такова обвинение. — Конрад Бизо, моят баща, ми е разказвал колко почтен човек е Руди Ток. Сигурен съм, че са го накарали да мълчи, като са го заплашили.
Вече бях разбрал достатъчно добре психологията на Пунчелино и предполагах, че единствено преувеличаването и лъжите му звучат като истина и затова казах:
— От години бият татко всяка седмица.
— Този дяволски град.
— Ако беше само това, нямаше да го накарат да млъкне — добавих. — Заплашват да убият баба ми Роуина, ако проговори.
— И нея я бият — каза Лори.
Не можех да преценя дали искаше да помогне, или да навреди.
— Само веднъж — уточних аз.
Лори разкри:
— Избиха и зъбите.
— Само два зъба — побързах да я поправя, притеснен, че може да прекалим.
— Разкъсаха и ухото.
— Не ухото — уточних бързо. — Шапката.
— Мислех, че е ухото — каза Лори.
— Шапката и беше — настоях аз с тон, който казваше „стига толкова“. — Скачали са върху шапката и и са я разкъсали.
Пунчелино закри лицето си с ръце, заглушавайки гласа си:
— Да разкъсат шапката на възрастна дама. Шапката на възрастна дама. Всички страдаме в ръцете на тези чудовища.
Преди Лори да заяви, че доверениците на Вирджилио са отрязали пръстите на баба Роуина, попитах:
— Къде е прекарал баща ти последните двайсет години?
Махна маската от пръсти от лицето си и отвърна:
— На път, винаги в движение, две стъпки пред закона, но само стъпка пред частните детективи на Вирджилио. Отгледал ме е на десетки различни места. Наложило се е да се откаже от голямата кариера. Великият Конрад Бизо… принуден да се изявява като клоун в малки шоупрограми и да се унизява като клоун на детски партита, в автомивки, на карнавали. Заставен да живее под фалшиви имена — Чийзо, Гигълс, Клапо, Соси.
— Соси? — попита Лори.
Пунчелино се изчерви:
— За известно време той беше клоун в стриптийз бар. Такова унижение. Мъжете, които ходят по такива места, не могат да оценят гения му. Те се вълнуват само от цици и дупета.
— Простаци — съгласих се аз.
— Измъчен, отчаян, постоянно кипящ от ярост, изплашен, че пратеник на Вивасементе може да го открие във всеки един момент, той беше добър баща, доколкото това беше възможно при тези обстоятелства, въпреки че Конрад Бизо беше загубил способността си да обича, когато загубил майка ми.
— Холивуд би могъл да направи от това страхотна мелодрама — каза Лори.
— Баща ми мисли, че него трябва да го играе Чарлс Бронсън — съгласи се Пунчелино.
— Ненадминатият крал на мелодрамите — пак се обади Лори.
— Детството ми беше студено, лишено от любов, но това беше донякъде компенсирано. Например, докато се подготвях за деня, в който ще трябва да издебна и да убия Вирджилио Вивасементе, още на десет години научих страшно много за оръжията, ножовете и отровите.
— Другите десетгодишни момчета не знаят такива полезни неща — каза Лори. — Само бейзбол, видеоигри и картички Покемон са им в главите.
— Не ми даде любов, но поне ме спаси от порочния Вирджилио… искаше да ме научи на нещата, които го бяха превърнали в легенда.