Знаех, че адресът ни се изписва на компютъра и в момента на обаждането, и не губих повече време с нея. Пуснах слушалката, тя увисна на кабела и издрънча в стената. Коленичих до Лори в локва кръв. Красотата — толкова идеална и безцветна — може да се открие само в мраморни скулптури.
Беше простреляна в корема.
Очите и бяха затворени. Клепачите и не трепваха.
Притиснах пръсти към врата и и опипах, опасявайки се за най-лошото, и тогава усетих пулс — бърз и слаб, но пулс.
Избухнах в плач, но после осъзнах, че макар и в безсъзнание, тя можеше да ме чуе и да се уплаши от мъката ми. Заради нея се сдържах и въпреки че гърдите ми се надигаха от вътрешно ридание, аз издавах само слаб звук.
Макар че не беше на себе си, дишането и беше учестено, плитко. Докоснах лицето и ръката и. Кожата и беше студена и влажна. Ужас!
Моят ужас беше емоционален, а тя страдаше от психологически шок от насилието и от загубата на кръв. Ако раните и не я убиеха, шокът можеше да го направи. Лежеше по гръб, в идеална позиция за преглед.
Сгънах една кърпа за чинии и я пъхнах под главата и като възглавничка.
Издърпах няколко готварски книги от рафтовете и внимателно повдигнах краката и на тях.
Заедно с рязко падащото кръвно налягане загубата на топлина можеше да бъде пагубна в това и състояние. Трябваха одеяла, но не смеех да я оставя и да изтичам да взема. Ако умираше, нямаше да я оставя да умре сама.
Съседното мокро помещение служеше и за антре. Откачих зимните палта. Завих я с моето и нейното палто, с тези на Ани, Люси на Анди.
Легнах до нея, без да обръщам внимание на кръвта, притиснах тялото си до нейното, за да я топля.
Чу се сирена и аз докоснах врата и. Пулсът и не беше по-силен отпреди, но поне се уверих, че не беше и отслабнал. Знаех, че се самозалъгвам.
Заговорих в нежното и ухо, надявайки се, че ще се хване за гласа ми, че думите ми ще я вържат за този свят. Не помня какво точно и говорих, уверявах я, окуражавах я, но скоро останаха само две думи, най-великата истина, която знаех, повторена настойчиво, с жар: „Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те…“
49
Баща ми избута притеснените съседи от стълбите и пътечката на полянката сред коледните фигури. Веднага след татко дойдоха двама медици и изведоха Лори на количка. Тя лежеше в безсъзнание под вълнено одеяло.
Вървях до нея и държах високо банката с плазмата. Медиците предпочитаха помощта на полицай, но в случая имах доверие само на себе си.
Трябваше да повдигнат количката по стълбите. Колелцата издрънчаха в пътеката и затракаха по улицата. Майка ми беше на горния етаж с трите деца, успокояваше ги и внимаваше да не погледнат през прозореца.
Половин дузина полицейски коли с мърморещи двигатели се бяха наредили на улицата; войски от светлини оцветяваха снежните дървета и близките къщи в червено, синьо, червено, синьо. Линейката чакаше до тротоара, зад меркюри маунтиниъра, с който беше пристигнал Конрад Бизо.
Кевин Толивър, който щеше да се грижи за Лори по пътя до болницата, взе банката с плазма от мен и се качи отзад, а партньорът му Карлос Нунез избута количката в линейката. Понечих да се кача, но Карлос ме спря:
— Няма място, Джими. На Кевин няма да му е лесно. Нали не искаш да усложниш нещата.
— Но аз трябва…
— Знам — прекъсна ме той, — но като пристигнем в болницата, тя ще постъпи веднага в хирургията. Не можеш да я придружиш и там.
Макар и с нежелание, отстъпих. Той затвори вратите между нея и мен, скри я от погледа ми и каза:
— Баща ти ще те закара, Джими. Ще бъдеш точно зад нас.
Карлос се втурна напред към шофьорското място. Татко се появи и ме дръпна на тротоара.
Минахме покрай яслите, където ангели, мъдреци и кротки зверове пазеха святото семейство.
Прожекторът беше оставил един ангел в сянка. На фона на светлата сцена тъмната фигура с полуприбрани криле изглеждаше зловеща.
Пред къщата на родителите ми се носеше парата на татковия чеви блейзър.
Баба Роуина беше изкарала джипа от гаража и го беше приготвила. Тя беше там, облечена за вечеря, без връхна дреха.
Въпреки че беше на осемдесет и пет, можеше да ти счупи ребрата с прегръдка.
Карлос включи сирената и потегли. Един полицай му махна да продължава през близкото кръстовище.
Сирената се отдалечаваше; баба пъхна нещо в дясната ми ръка, целуна ме и ме избута в блейзъра.
Полицаят на кръстовището махна и нас да минаваме и докато пътувахме към болницата, усетих, че дясната ми ръка е свита в юмрук. Пръстите ми бяха покрити с моята и на любимата ми съпруга кръв. Разтворих длан и открих, че баба, която се беше качила при мама и децата за малко, беше взела от кутията за бижута на Лори медальона, който и бях подарил, когато бяхме гаджета.