Медальонът беше едно от трите неща, които оцеляха след пожара в първия ни дом. Толкова фин — чудно как не се беше изгубил. Златната верижка и позлатената висулка би следвало да се разтопят. Профилът на жена би трябвало да се напука, да почернее. Обаче само част от косата и беше леко потъмняла. Чертите и бяха ясни, както преди. Някои неща не са толкова крехки, колкото изглеждат.
Стиснах медальона в окървавения си юмрук толкова силно, че когато стигнахме до болницата, дланта ме болеше, сякаш си бях забил пирон. Лори вече беше в операционната.
Една медицинска сестра ме накара да отида в спешното. Куршумът на Бизо беше разкъсал хрущяла на дясното ми ухо. Сестрата почисти ухото и проми съсирената кръв от евстахиевата тръба. Съгласих се само на местна упойка, докато някакъв млад лекар зашиваше раната.
С това ухо щях да приличам на боксьор, прекарал прекалено много години на ринга.
Не беше позволено да стоим в коридора пред операционната, където беше Лори. След операцията щеше да бъде преместена в интезивното и затова с татко останахме там. Фоайето беше потискащо. Отговаряше на настроението ми. Не исках да съм обгърнат от ярки цветове, меки столове и вдъхновяващо изкуство. Исках да ме боли.
Кой знае защо се притеснявах, че ако нечувствителност обземеше ума, сърцето или тялото ми, ако допуснех и най-малката степен на изтощение, Лори щеше да умре. Чувствах, че само със силното си страдание можех да задържа вниманието на Господ и да Го накарам да чуе молбите ми. Но трябваше да не плача, защото сълзите ще са знак, че очаквам най-лошото. Такъв знак щеше да е покана към Смъртта да вземе каквото иска.
Тази нощ бях подвластен на повече суеверия, отколкото управляваха закодираното всекидневие на маниаците, изпълняващи сложни домашни ритуали, за да отблъснат лошия късмет чрез магия.
За известно време във фоайето имаше и други хора. После останахме сами с татко.
Лори беше приета в 8:12. В 9:30 доктор Уейн Корнъл, хирургът, изпрати сестрата да поговори с нас.
Първо, тя ни каза, че доктор Корнъл — квалифициран в общата хирургия, специализирал за стомашно-чревната област — е изключителен хирург. Каза, че екипът му е „страхотен“.
Не ми трябваше реклама. За да не се побъркам съвсем, вече си бях повярвал, че доктор Корнъл е гений с чувствителни като на най-великите, неподражаеми пианисти ръце.
Според сестрата, въпреки че Лори все още е в критично състояние, операцията върви добре. Но предстоеше дълга нощ. Доктор Корнъл смяташе, че в най-добрия случай ще приключи между полунощ и един часа. Беше улучена с два куршума. Бяха и нанесли доста поражения. Точно тогава не исках да знам повече детайли. Не бих ги понесъл. Сестрата ни остави. Отново бяхме само двамата. Малкото фоайе изглеждаше голямо колкото хангар за самолет.
— Тя ще се оправи — ми каза баща ми. — Ще бъде като нова.
Не можех да седя. Трябваше да се движа.
Беше неделя, 22 декември, не беше от списъка на пропуска. В полунощ третият ден от този списък щеше да настъпи. Какво по-лошо от това, което се случи преди полунощ, можеше да случи след полунощ?
Залъгвах се, че не знам отговора. Отхвърлих и самия въпрос.
Въпреки че бях станал, за да се движа, се оказах до един от прозорците. Не знаех колко време съм стоял там. Опитах се да се съсредоточа върху гледката зад стъклото, но гледка нямаше. Само мрак. Бездънна празнота.
Бях стиснал рамката на прозореца. Виеше ми се свят. Усетих, че ще падна през прозореца.
— Джими! — извика татко.
Не отговорих. Той сложи ръка на рамото ми.
— Сине! — каза той.
Обърнах се. Направих това, което не бях правил от дете. Заплаках в прегръдката на баща ми.
50
Към полунощ майка ми дойде с голяма кутия домашно приготвени сладки: лимонови бисквити, кексчета, шотландски масленки и китайски сусамови хапки.
Уина я следваше в жълт зимен екип. Тя носеше два големи термоса с любимото ни колумбийско кафе.
В болницата имаше автомати за снаксове и кафе. Дори и в кризи, не сме хора, които биха се хранили от автомати.
Ани, Люси и Анди бяха преместени в къщата на родителите ми. Грижеха се за тях и ги пазеха цяла рота доверени съседи.
Мама беше донесла и дрехи, за да се преоблека. Обувките, панталоните и ризата ми се бяха втвърдили от съсирената кръв.
— Скъпи, измий се в мъжката тоалетна в края на коридора — каза тя. — Ще се почувстваш по-добре.