— Страх ме е — призна Лори.
— Не е нужно да влизаш — казах и.
— Нужно е. Прекалено е важно. Трябва да съм там.
След като ни пуснаха, спряхме колкото е възможно по-близо до входа. Суровият вятър превръщаше дори и най-кратката разходка в изпитание.
Персоналът ползваше отоплен подземен гараж. Този на открито беше за посетители.
Ден преди Деня на благодарността може би очаквате поток от посетители. Вместо това всичките девет места за паркиране бяха празни.
Затворниците бяха от различни краища на западните щати и вероятно разстоянието беше прекалено голямо за роднините им, за да ги посещават редовно. Или семействата им не даваха и пукната пара за тях.
В някои от случаите, разбира се, те бяха убили роднините си и съответно не можеха да се надяват на семейни сбирки.
Дори и в този сантиментален сезон не можех да почувствам никакво съжаление към самотните мъже в сиви килии, носещи тежест в душата си, с очи, изпълнени с копнеж, насочени към птичките в пепелното небе, отвъд жестоките им прозорци. Никога не съм разбирал странната холивудска романтика на осъдения и на живота в затвора. Освен това повечето от тези момчета имаха телевизори, абонамент за „Хъстлър“ и достъп до каквито си поискат наркотици. След като влязохме в малък коридор с рецепция и трима въоръжени охранители — единият, от които с пушка — се идентифицирахме, показахме си документите и се разписахме. Минахме през детектор за метал и скенер. От тавана ни наблюдаваха камери.
Красива немска овчарка, тренирана да намира наркотици, лежеше в краката на господаря си, с муцуна подпряна на едната лапа. Кучето надигна глава, подуши в нашата посока и се прозя.
Скритият аспирин и хапчета против киселини не бяха достатъчна провокация, за да се озъби. Учудих се как би реагирало на посетители с предписан легално прозак. В края на коридора бяхме огледани дистанционно от друга камера. Тогава от далечния край пазач отвори още една стоманена врата, за да ни пусне в следващата стая. Понеже Хю Фостър беше уредил това посещение и поради необичайността на целта ни бяхме третирани като важни гости. Самият помощник-надзирател, придружен от въоръжен охранител, ни заведе от стаята към асансьора, два етажа нагоре, през поредица от коридори и през две допълнителни порти, които се отвориха, след като скенери разпознаха пръстовите му отпечатъци.
Пред стаята за срещи ни накараха да свалим палтата си и да ги окачим на стената. Прочетохме кратък списък, озаглавен „Правила на поведение“, закачен до вратата.
Първо, само аз и Лори влязохме в стаята, с размери — около шест на четири. Сиви плочки на пода, сиви стени, нисък акустичен таван с флуоресцентни панели.
Слабата светлина на мрачното небе беше неспособно да пробие през прозорците от армирано стъкло.
По средата имаше маса за разговори, дълга два метра и половина. На по-далечната страна имаше един стол; четири стола чакаха на по-близката.
На самотния стол седеше Пунчелино Бизо, който все още не знаеше, че притежава силата да спаси семейството ни от една трагедия или да ни обрече на почти непоносимо страдание.
54
За масата от страната на Пунчелино бяха запоени две стоманени халки, увити с кабел, да не дрънчат. Китките му бяха оковани. Дължината на веригата му позволяваше да застане до стола с опънати крака, но не можеше да се отдалечи от масата или да се движи около нея. Краката на масата бяха заковани към пода.
Обикновено посетителите разговарят със затворниците през бронирано стъкло в обща за няколко човека стая. Стаи за разговори като тази бяха използвани най-вече от адвокати, които държаха да се уединят с клиентите си.
Бяхме поискали среща на четири очи с Пунчелино, не за да обсъждаме нещо тайно, а защото мислехме, че интимната атмосфера би увеличила шансовете ни да го убедим да ни даде това, за което бяхме дошли.
Думата „атмосфера“ беше прекалено надута за скованото и отблъскващо настроение в стаята за разговори. Не изглеждаше като място, където злонамерен мъж може да бъде накаран да действа добронамерено.
Пазачът, който ни доведе, остана в коридора и затвори вратата след нас. Човекът, охраняващ Пунчелино, излезе през друга, междинна врата. Той остана до прозорчето на тази врата. Не чуваше, но виждаше какво става при нас.
Бяхме насаме с човека, който щеше да ни убие преди повече от девет години и беше осъден до живот донякъде заради нашите показания.
Като се има предвид враждебността, с която би отговорил на всяка наша молба, ми се прииска правилата на затвора да позволяваха внасянето на сладки.