Деветте години зад решетките не бяха оставили отпечатък върху Пунчелино. Прическата му не беше толкова стилна и добре оформена, колкото когато взриви градския площад, но беше все така привлекателен, младолик.
Холивудската му усмивка беше перфектна. Зелените му очи проблесваха с жив интерес.
Когато седнахме срещу него, той помръдна пръстите на дясната си ръка, както бабите, когато казват „чаочао“.
— Изглеждаш добре — казах аз.
— Чувствам се добре — отговори той.
— Не е за вярване, че минаха девет години.
— За вас — може би. За мен са като сто.
Струваше ми се странно, че не изпитваше злоба към нас. Все пак той беше Бизо, което означава изпълнен с обида и негодувание. Но не успявах да уловя никаква враждебност в гласа му.
— Да, предполагам, че разполагаш с доста време тук — казах аз без особена връзка.
— Оползотворявам го добре. Получих диплома по право — макар че като углавен престъпник никога няма да бъда допуснат да практикувам.
— Диплома по право. Впечатляващо. — Подадох молби за обжалване за мен и за други затворници. Няма да повярвате колко невинни има тук.
— Всички? — предположи Лори.
— Почти всички, да — отвърна той твърдо, без ирония. — Понякога е трудно да не се отчаеш при цялата несправедливост в това общество.
— Торта има винаги — казах аз и се усетих, че като не е чувал приказката на баща ми, сигурно си мисли, че говоря глупости.
Приемайки спокойно объркващия ми коментар, той каза:
— Е, обичам торта, разбира се, но и малко справедливост няма да откажа. Освен дипломата по право се научих да говоря перфектно немски, защото това е езикът на справедливостта.
— Защо немският е езикът на справедливостта? — учуди се Лори.
— Не съм абсолютно наясно. Каза го един герой от филм за Втората световна война. Прозвуча ми правдоподобно. — Той каза нещо на Лори, което звучеше на немски, и после го преведе: — Много си красива тази сутрин.
— Винаги си бил ласкател — отвърна тя.
Той и се усмихна широко и и намигна.
— Научих също и перфектно норвежки и шведски.
— Не познавам никого, който някога да е учил норвежки и шведски — каза Лори.
— Ами, сметнах, че ще е по-учтиво да говоря на техния език, когато получавам Нобелова награда. Стори ми се съвсем искрен и го попитах:
— Нобелова награда в каква категория?
— Не съм решил. Например за мир, или пък за литература.
— Амбициозно — отбеляза Лори.
— Работя върху роман. Половината момчета тук твърдят, че пишат роман, но аз наистина пиша.
— Аз мислех да напиша нещо като биография — казах му.
— На трийсет и втора глава съм — съобщи Пунчелино. — Главният ми герой току-що разбра какви дяволи са въздушните акробати. — После каза нещо на норвежки или шведски и после го преведе: — Скромността, с която приемам тази награда, е голяма колкото мъдростта на решението ви да я дадете на мен.
— Ще ги разплачеш — предположи Лори.
Въпреки че беше и побъркан, и убиец, бях впечатлен от очевидния му талант.
— Диплома по право, немски, норвежки и шведски, роман… щяха да са ми нужни много повече от девет години.
— Тайната е, че мога да оползотворявам времето по най-добрия начин и да фокусирам енергията си, без да бъда разсейван от тестиси. Знаех, че рано или късно ще стигнем до тази тема.
— Съжалявам за това, но ти не ми остави никакъв избор.
Той махна с ръка, сякаш тази загуба не беше от значение.
— Много вина витае тук. Миналото — минало. Не живея в миналото. Живея за бъдещето.
— Аз куцам, когато е студено — казах му.
Той размаха пръст, като разклати веригата, която свързваше ръката му с масата.
— Не хленчи! Ти също не ми остави никакъв избор.
— Сигурно е така.
— Искам да кажа — продължи той, — че ако ще играем на обвинения, силните карти са в мен. Все пак ти уби баща ми.
— И не само това — казах аз. — И не кръсти първородния си син на мен, както обеща. Ани, Луси, Анди, но не и Конрад. По гърба ми пропълзя хлад, докато изричаше имената на децата ни.
— Откъде знаеш имената им?
— Имаше ги във вестника миналата година след голямото аху-иху.
— Под „аху-иху“ имаш предвид опита му да ни убие и да отвлече Анди?
Помръдвайки ръката си, сякаш да погали Лори, Пунчелино каза:
— По-спокойно, по-спокойно. Между нас го няма случаят „Хартфийлд-Маккой“. Може би е труден човек.
— Може би „труден“ не е точната дума — отбеляза жена ми.
— Наречи го, както искаш, момиче. Кой знае по-добре от мен? Може би си спомняш преди девет години, когато бяхме в подземието на банката. Тогава всичко беше забавно и още не беше станало грозно. Аз ви казах, че детството ми беше студено и без любов.