Стигна до долния етаж, без някой да я усети. От спалнята зад гърба й не се чуха стъпки. Беше в безопасност — засега.
В подножието на стълбата имаше друга врата. Беше отворена и отвън нахлуваше ярка светлина. Тя излезе, куцукайки, стиснала каишките на сандалите си, придържайки се със свободната си ръка за ребрата, и се озова на малка тераса с цветя и вечнозелени растения в саксии. Три стъпала водеха надолу към покрития с бели камъчета плаж. Камъчетата бодяха стъпалата й и й причиняваха силна болка. Тя обу сандалите си. Бяха й по мярка, макар да ги усещаше като чужди.
Бавно и с усилие Зоуи излезе на плажа, обърна се и погледна към къщата. Беше от грубо одялани камъни с капаци на прозорците и червен керемиден покрив. През железния парапет на балкона на първия етаж се виждаше русата глава на спящия мъж. Зад къщата стръмен горист склон водеше към надвиснали канари. Беше невъзможно да го изкачи. Огледа се отчаяно. Плажът беше пуст. Към издължения, скован от дъски пристан беше привързана неголяма моторна лодка, която се полюшваше лениво на малките вълни.
Тръгна с бързи крачки към нея, като се препъваше на осемсантиметровите токове и току поглеждаше през рамо към къщата. Никой. Май щеше да успее да се измъкне.
Стигна до пристана. Дъските бяха здрави и по тях се стъпваше по-леко, отколкото по острите камъни. Забравила болката в ребрата, тя се хвърли с все сили напред.
И тогава чу вика. Идваше откъм къщата. Мъжки глас, гневен и заповеднически. Тя изпищя от ужас и се извърна назад. Сърцето й спря. Беше той — русият мъж от балкона. Пистолетът беше в ръката му. Той прекоси с два скока терасата и затича след нея, като крещеше нещо неразбираемо.
От къщата излязоха и други хора. Една жена и още двама мъже. Жената я посочи. Всички хукнаха с крясъци към нея.
Тя бе изминала половината разстояние. Можеше да стигне до лодката. Дали щеше да успее да запали мотора? Дали щяха да я застрелят? Какво искаха тези хора от нея? С разтреперани крака тя продължи да тича.
И после падна. Просна се по лице и усети как глезенът й се изви на една страна. Токът й се бе загнездил в някаква цепнатина между дъските. Тя се мяташе и извиваше върху дървения пристан, мъчейки се да го освободи. Пресегна се и се опита да свали обувката.
Онези я настигаха. По дъските отекнаха тежки стъпки; миг по-късно усети дулото на пистолет, опряно в тила й, и нечие тежко дишане в ухото си. Обърна глава и видя лицето на мъжа, изкривено от ярост, с оголени зъби. И тогава пристигнаха останалите.
— Какво стана, по дяволите?
— Кучката се е свестила — отвърна троснато мъжът с пистолета.
— А ти какво си правил в това време, глупако? — попита жената. — Спал си, а?
Без да й обръща внимание, той грубо изправи Зоуи на крака. Четиримата я поведоха по пристана. Тя се бореше, риташе и крещеше, изпаднала в истерия, но те не й отговаряха. Довлякоха я, куцаща и примряла от болки, до стаята и я блъснаха върху леглото. Глезените и коленете й бяха грубо овързани с тиксо. Русият мъж пъхна пистолета отзад в колана си и я сграбчи за дясната китка. Хватката му беше толкова силна, че костите й изпукаха. Вдигна ръката й нагоре и я закопча с белезници за рамката на леглото. Направи същото с лявата ръка.
Зоуи се бореше и съпротивляваше като диво животно.
— Какво искате от мен? Пуснете ме! Какво искате?!
Те залепиха устата й с тиксо и виковете й заглъхнаха. По лицето й се стичаха сълзи.
Мъжът извади пистолета от колана си и притисна дулото към слепоочието й. Тя се опита да се дръпне от хладната стомана, очите й се затвориха от ужас.
Той се усмихна доволно и прибра пистолета. Всички я бяха наобиколили и я гледаха изпитателно. Беше твърде изтощена, за да се бори. Дишаше накъсано, струваше й се, че всеки миг ще загуби съзнание.
Жената я наблюдаваше с ръце на хълбоците, отметнала глава на една страна. По устните й се разля тънка усмивка.
— Оставете я да поседи малко така — каза тя. — Трябва да се обадя по телефона. После ще се заемем с нея.
— Ама какво искате?! — опита се отново да изкрещи Зоуи, но устата й беше залепена.
Никой не отговори. Жената и тримата мъже излязоха един по един от стаята. Последен остана русият с пистолета.
— Нямам търпение да започнем — каза той, злорадо ухилен.
7
Оксфорд
Същият ден
Бен се събуждаше бавно от мъчителен сън, сякаш изплуваше от мътна вода, пълна с опасни същества, докато постепенно съзнанието му се избистри и си припомни къде е. Беше в Оксфорд, в новото си жилище. Той познаваше добре града, но му се струваше някак странно да се озове отново тук след всичките тези години. Едва през декември щеше да се върне у дома в Ирландия.