Само допреди двайсетина години зад същото гише бяха седели някакви бойки свирепи женища със строги погледи, които всяваха ужас у студентите. Докато крачеше към библиотеката, той се запита дали няма да ги намери още по местата им — понапълнели, прошарени, но все така страховити.
Библиотекарката му се усмихна. Беше двайсет и седем-осем годишна; пясъчнорусата й коса беше вързана на конска опашка, а отделни палави кичурчета падаха отстрани на лицето й — открито, без грим, с естествена красота. Тя хвърли поглед върху името му, отпечатано на картата, и отново му се усмихна. Бен поиска книгата, която му бе нужна, и тя тихо му обясни, че поръчката му ще се изпълни и книгата ще му бъде донесена някъде от загадъчните дълбини на библиотеката.
Той й благодари и през следващия половин час разсеяно прелиства пресата в читалнята срещу гишето, като от време на време си даваше сметка, че библиотекарката му хвърля любопитни погледи. След това друг служител му донесе поръчаната книга и той повече не я видя.
Беше късно следобед, когато Бен си тръгна от библиотеката. Жегата и задухът по шумните улички на градския център странно контрастираха с прохладната тишина в читалните на Бодлианската библиотека. Познатата миризма на старинния град изпълни дробовете му.
— Е, върнах се — каза тихичко на себе си той.
8
Гърция
Ден четвърти
— Линията сигурна ли е? Трябва да поговорим.
— Сигурна е. Защо досега не се обади да докладваш, Каплан?
— Имахме проблем тук.
Пауза.
— С момичето ли?
— Боя се, че да.
— Убили сте я, така ли? Имахте ясни указания!
— Жива е.
— Какво тогава?
— Жива е, но не ни върши работа.
— Ти май се опитваш да ми кажеш, че нещо сте оплескали.
— Бяхме я спипали, разбираш ли? Беше ни в ръцете, но не бе лесно да я хванем. Избяга на мотор. Гонихме я близо пет километра, от вилата чак до хълмовете. Тези планински пътища много криволичат, теренът наоколо е горист. Опитахме се да й препречим пътя, но тя се паникьоса и зацепи през гъсталака, не можехме да я следваме. Оставих Рос и Паркър в колата и взех Хъдсън с мен. Тръгнахме пеша след нея.
— И тя ви се изплъзна.
— Не. Хванахме я. Не можа да стигне далеч, падна от мотора.
— Какви са вредите?
— Няма сериозни външни наранявания. Тук-там по някое охлузване и натъртване. Но е претърпяла мозъчна травма. Там е проблемът. Беше дълго време в безсъзнание, близо трийсет часа. Едва вчера се свести. Само че е изпаднала в нещо като травматична амнезия. Не отговаря на въпросите ни, понеже паметта й е като изтрита.
— Сигурни ли сте, че е същата?
— Сто процента.
— Колко е зле всъщност?
— Трудно е да се каже. Амнезията може да е краткотрайна.
— Молете се да е така. Ти имаш ли представа колко е сериозно положението?
— Всичко е под контрол.
— На мен не ми звучи така, Каплан. Ако скоро не си възстанови паметта, ще трябва да я докарате при нас, където има условия за лечение.
— Има и един друг дребен проблем.
— Искаш да кажеш, че нещата са още по-зле?
— Всичките й вещи са изчезнали от вилата. Отидохме да ги приберем, но вече ги нямаше там. Багажът й, книжата. Всичко е изчезнало. А уж трябваше да отпътува чак сутринта. Това означава, че трябва да променим плана. Вече не можем да го представяме като нещастен случай.
— Браво, Каплан, добре сте се подредили.
— И още нещо. На партито имаше някакъв тип, може би нейно гадже. Навърташе се наоколо. Отначало не му обърнахме внимание, но тъкмо когато Хъдсън сложи дрогата в питието й, той дойде и го разля. Сякаш нарочно.
— Значи подозира нещо. Кой е той?
— Някакъв местен, доколкото знаем. Един от многото й ухажори. Може би женен, действаше твърде дискретно. Към вилата има гараж с топла връзка, та той винаги си оставяше мерцедеса там, за да не се вижда отвън. Сега си мисля, че най-вероятно той е отнесъл нещата й с колата още преди партито. Почти съм убедена, че когато я хванахме, отиваше при него.
— Значи той може би знае всичко.
— Възможно е. Но нямаше как да го предвидим.
— Разполагаш ли с някаква информация за тоя тип?