— Исках да поговорим — каза Бредбъри. — Свободен ли си утре по обяд?
— Имах уговорена среща с Декарт — усмихна се Бен. — Но един обяд с вас звучи далеч по-привлекателно.
— Мъдър избор — каза Бредбъри. — Да си призная, Декарт не ми е любимец. Какво ще кажеш да се видим у дома?
— Още ли сте в Съмъртаун?
Бредбъри кимна. Двамата се уговориха за часа, професорът се усмихна едва-едва, обърна се и се запъти към кабинета си. Бен го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Бредбъри беше на шейсет и три, но годините не му личаха — беше пълен с енергия, остроумен, с дяволит поглед. Ала днес изглеждаше различно. Сякаш нещо не беше наред. Изглеждаше състарен и потиснат. Дали не беше болен? Едва ли — ако бе така, щеше ли да кани Бен на обяд? Не, нещо определено не беше наред.
10
Гърция
Ножът беше сгъваем, автоматичен и при разтваряне острието се застопоряваше със скоба. Русият мъж обичаше да го заточва.
Както си седеше отвън на балкона, без да има какво да върши, освен да се припича на слънце, да пие узо и да наглежда пленницата, той с часове грижливо пилеше острието върху мокър брус. Ножът беше толкова остър, че можеше вечерта да го постави разтворен на масата с острието нагоре, да закрепи върху него банкнота и на другата сутрин да я намери разполовена от собствената й тежест.
И сега, докато се приближаваше към леглото, той извади ножа от джоба си и щракна копчето за отваряне. Зоуи изви очи настрани, за да го проследи, и извика приглушено от ужас със залепената си уста. Ръцете й бяха пристегнати с колани за голия дюшек. Пръстите й се свиха и задраскаха с нокти по него, докато се опитваше да се освободи.
Мъжът се подпря на ръба на леглото, наведе се над нея и й показа отблизо острието. Харесваше му миризмата на страх, която се излъчваше от тялото й.
— Как ти се струва, остър е, а? — Той прокара леко палец по острието, разрязвайки горния слой кожа. — Дори представа нямаш колко е остър. Но може би много скоро ще разбереш.
Той притисна ножа с плоската страна до бузата й и Зоуи си пое дълбоко въздух. В гърлото й се чу хрип.
— А сега ще сваля лепенката от устата ти, но да не си посмяла пак да пищиш! Искам да говориш. Искам всичко да си кажеш. Защото, ако се инатиш, ще ти извадя едното око. Ей така, с един замах!
Жената с тъмната коса беше застанала в другия край на стаята и наблюдаваше. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, лицето й беше изопнато. Искаше да се намеси, но се овладя навреме.
Мъжът рязко отлепи тиксото от устата на Зоуи. Тя си пое няколко пъти дъх, преглътна и изскимтя от уплаха, когато мъжът прекара студеното острие на ножа по скулата й и описа кръг с него около очната орбита.
— Нищо не си спомням — каза тя.
— Спомняш си ти, спомняш си. Не ни лъжи!
— Кълна ви се, нищо не помня!
— Едно леко бодване с ножа — каза той, — и готово! Сладкото ти синьо оченце ще изхвръкне. Ти виждала ли си спукана очна ябълка? Прилича на сурово яйце. — Той се усмихна, подържа още няколко мига ножа, долепен до кожата й, после го отдръпна.
Зоуи се тресеше от ужас.
— Не знам какво да ви кажа — изхлипа тя. — Наистина не знам!
— Клийвър — каза той. — Помниш мистър Клийвър, нали? А спомняш ли си какво му причини?
Тя поклати силно глава.
— Къде е? — запита мъжът.
— Кое къде е?
— Къде е? — изрева той в лицето й.
— Не знам, по дяволите! — изкрещя на свой ред тя. — Не знам изобщо какво искате от мен! — Очите й гледаха диво, косата й лепнеше по мокрите от сълзи страни. — Повярвайте ми! Нищо не знам! Аз не съм човекът, който ви трябва! — Тя заплака още по-силно. — Пуснете ме! Няма да кажа на никого, обещавам ви!
Жената пристъпи напред и положи ръка върху рамото на мъжа.
— Трябва да говорим.
Лицето му придоби напрегнато изражение, докато очите му не се отделяха от момичето върху леглото.
Двамата излязоха от стаята и жената затвори вратата, за да не ги чува Зоуи.