Младият полицай насочи пистолета си към атентатора.
Но атентаторът само се усмихна. Изправи се в седнало положение насред прахоляка и пръстът му потърси бутона SEND.
Бе набрал кода. Оставаше му само да натисне един последен клавиш, и светът вече нямаше да е същият.
Бен взе мигновено решение. Заби лакът в лицето на полицая, докато с другата ръка вече посягаше към пистолета му. Стреля по инстинкт, без да се цели.
Куршумът смля на кайма ръката на атентатора и отнесе половината му пръсти. Дистанционният детонатор отхвръкна встрани, разбит на парчета.
Атентаторът падна на колене, притиснал осакатената си ръка към корема, докато очите му гледаха невярващо Бен.
— А ти кой си? — попита дрезгаво той.
— Никой — отвърна Бен и му пръсна черепа.
64
— Значи всичко приключи — каза Мърдок. — Ти изпълни ангажимента си.
Бен седеше на ръба на леглото в хотелската си стая в Йерусалим, като се опипваше, за да открие част от тялото си, която да не го боли.
— А сега е твой ред — отвърна той. Нарочно не спомена нищо за Калахан и Слейтър; имаше план как да се оправи с тях.
— Винаги държа на думата си — каза Мърдок. — Ние ще се погрижим за всичко. А ти, ти си свободен човек. Никога не си бил тук. Аз дори не съм чувал името ти.
След това Бен се обади на Алекс. Набра номера, от който му бе позвънила, докато беше в къщата на Калахан. Молеше се да отговори, всичко около нея да е наред.
След дузина позвънявания гласът й прозвуча в ухото му толкова неочаквано, че го стресна.
Когато чу неговия, тя избухна в сълзи.
— Прибирам се — каза й кратичко той. — Чакай ме при Мемориала на Линкълн във Вашингтон утре в един на обяд.
Известно време прекара под горещия душ, отмивайки кръвта и мръсотията от тялото си и лошите спомени от съзнанието си. После грабна нещата си и освободи стаята. След четирийсет минути беше на летището, а след още два часа се качваше на самолета за Вашингтон.
Не всичко беше приключило за него.
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Ден деветнайсети
Към дванайсет по обяд вече беше на американска земя. Отправи се към центъра на Вашингтон и поседна на топлите каменни стъпала в подножието на Мемориала на Линкълн. Слънчеви лъчи танцуваха по бистрата повърхност на декоративното езерце. Зад него се извисяваше обелискът на Джордж Вашингтон, а по права линия зад него се виждаше куполът на Капитолия, където се помещаваше Сенатът на САЩ.
От Алекс още нямаше и следа. Той извади мобилния телефон от джоба си, като си мислеше за двата разговора, които му оставаха да проведе. Първо позвъни на Огъста Вейл.
По тона й личеше, че е доволна да го чуе.
— Съжалявам, че трябваше да напусна по спешност — каза той. — Възникна нещо неочаквано.
— Тук все още ми се обаждат репортери с молба да им разкажа за загадъчния стрелец, който отмъкнал наградата и изчезнал.
— Исках просто да ви благодаря за гостоприемството.
— Нищо особено, Бенедикт. Ако някога имаш път към Савана, непременно да ми се обадиш. Винаги ще бъдеш скъп гост в дома ми. А ако има още нещо, което бих могла да направя за теб…
— Всъщност има — отвърна той. — Да знаете случайно номера на преподобния Клийвър? Бих желал да поръчам няколко екземпляра от книгата му.
— Да, разбира се! Сигурна съм, че много ще се зарадва да те чуе.
Бен набра номера, който му даде старицата. Когато секретарката прехвърли разговора, гласът на Клийвър звучеше някак притеснено.
— Как си, Клейтън? — попита Бен.
— Добре — отвърна предпазливо Клийвър.
— Забогатя ли със сто милиона?
— Парите пристигнаха преди два дни — отвърна Клийвър, донякъде озадачен. — А ти откъде знаеш?
— Интуиция — отвърна Бен. — Обаждам се да ти предложа една сделка.
В слушалката се чу как Клийвър преглътна уплашено.
— Сделка ли? Каква сделка?
— Не се притеснявай, Клейтън. Няма да ти взема парите. Във всеки случай не всичките.
— Много щедро от твоя страна.
— Така е. А сега чуй условията ми. Те не подлежат на обсъждане. Готов ли си?
— Слушам те.
— Първо, искам от теб да дариш една четвърт от тези пари обратно на фондация „Вейл“ за строеж на новата детска клиника.