Слейтър сигурно бе дочул прещракването на затвора по мобилния телефон.
— Аз работя за американски сенатор — извика той, обзет от паника. — Не можеш току-така да ме убиеш!
— Имам за теб известие от глупака — каза Бен.
— Какво?! Какви ги прик…
— Уволнен си.
Той свали предпазителя и бавно се прицели, без да обръща внимание на жалните писъци в слушалката.
Дори не усети кога спусъкът поддаде на натиска му. Прикладът на карабината го ритна силно в рамото.
На триста метра стоманеното въже се прекъсна. Краищата му изплющяха като камшици над пропастта. Скрипците се завъртяха бясно. Кабинката се наклони и пропадна три метра надолу, но се задържа на остатъците от въжето.
Вътре Слейтър и Калахан крещяха от ужас, блъскаха с юмруци по прозорците, пързаляха се по наклонения под.
Бен спокойно дръпна още веднъж затвора, прицели се и стреля повторно. Ехото от изстрела се затъркаля из планинската долина.
Няколко мига кабинката остана неподвижно във въздуха, после въжето поддаде и тя падна като камък в пропастта. Триста метра по-надолу се закачи в една издадена напред тераса и се пръсна като яйце. По склона се посипаха метални отломки. Сред тях се виждаха двете миниатюрни, прилични на насекоми фигурки — Слейтър и Калахан, които продължаваха да пищят, докато не се разбиха в скалите още двеста метра по-надолу.
Междувременно Бен вече прибираше карабината. После преметна калъфа през рамо и заслиза по планинския склон.
67
Алекс го чакаше при колата. Бен се настани на седалката до шофьора. Тя запали двигателя и подкара по прашното пусто шосе. Известно време и двамата мълчаха.
— Иска ми се да имах възможност да те опозная повече — обади се накрая тя.
— Всичко можеше да бъде толкова различно.
— Но не е, нали?
— Не — каза той. — Не е.
— Няма ли да размислиш? Да останеш при мен известно време? Нека да видим как ще се развият нещата.
Той не отговори.
— Знам как се чувстваш — продължи тя. — Но все пак животът не трябва ли да продължава?
— Не съм готов, Алекс. Съжалявам. Така стоят нещата.
Изминаха няколко минути; още десетина километра се навъртяха под гумите на колата, преди отново да проговорят.
— А сега какво ще правиш? — попита тя.
— Ще се прибера у дома.
— Ще се върнеш към богословието?
Бен не отговори веднага. Свали стъклото на колата. Вятърът разроши косите им. Той бръкна в чантата си и извади Библията. Погледа я втренчено няколко секунди. За него тази книга бе загубила предишния си смисъл. Вече не значеше нищо.
Той я изхвърли през отворения прозорец.
От въздушната струя на препускащата кола книгата се разтвори, страниците й изпърхаха като крила на птица, после падна на затревения склон и остана далеч назад.
— Явно не — отговори на въпроса си тя.
— А ти?
Тя извърна глава и го погледна.
— Какво ще правя ли? Същото, което и ти, Бен. Ще си направя равносметка. Ще потърся нова посока в живота си. Може би ЦРУ все пак не е за мен. Постъпих там, защото исках да помагам на хората. Сега ми се струва, че има и по-добри начини. Така че си рекох: защо да не се върна в медицинския факултет?
Той кимна.
— Добро решение. От теб ще излезе блестящ лекар.
Тя се пресегна и го стисна за ръката.
— Ще ми липсваш, Бен Хоуп.
— И ти на мен.
— Ще се оправиш ли?
— Разбира се.
— Наистина ли?
Той се усмихна.
— Наистина.
— Ще държим ли връзка?
Той не отговори.
— Знам, че ти няма да ми се обадиш повече — въздъхна тя.
След още няколко километра подминаха табелката на някакво градче. Той й посочи къде да го остави и тя отби колата на затревения банкет.