— Така доникъде няма да стигнем — каза тя.
— Тя се преструва, Каплан! — прошепна яростно той.
— Не бъди толкова сигурен.
— Дай ми половин час насаме с тая кучка. Ще измъкна всичко, което знае.
— Как? Като й извадиш очите ли?
— Ти само ме остави с нея.
— Не че и досега я галим с перце де! Кое те кара да мислиш, че ще проговори?
— Ще я накарам. Ти само ми дай време.
Жената прехапа долната си устна и поклати глава.
— Тя не може да остане тук. Нямаме нужните условия. Ще я отведа.
— Първо ми дай десет минути насаме с нея.
— Отговорът е: не.
— Пет минути! Ще я накарам да проговори, повярвай ми.
— Ти гледаш само да си направиш удоволствието, Хъдсън.
— Върша си работата.
— Ами ако я убиеш? Тогава всички умираме.
— Няма да я убия. Знам какво правя, Каплан.
Тя изсумтя презрително.
— Така ли? Знаеш значи. А сега чуй какво ще ти кажа. Искам да прибереш този нож. Ако още веднъж го видя, ще ти пръсна черепа. Ясно ли се изразявам?
Мъжът замълча, като я гледаше намръщено.
— Там ще й измъкнат всичко — каза тя. — Имат си методи.
11
Зала „Холиуел“, Оксфорд
Същата вечер
Бен се облегна на коравата седалка, загледан в зрителите, които прииждаха в залата. Перфектната акустика усилваше всеки звук и хората по принуда разговаряха шепнешком. Той беше на последния ред и местата пред него бавно се заемаха, но тази вечер залата едва ли щеше да се напълни.
Рекламната листовка за концерта му бе попаднала случайно преди няколко дни и сега беше доволен, че е дошъл. Не че си падаше особено по симфонични концерти, но идеята да прекара един час със струнните квартети на Барток му се бе сторила привлекателна. Този вид странна, леко невротична музика отблъскваше повечето хора, караше ги да се чувстват неловко, но може би точно с това на него му допадаше. Беше мрачна, потискаща, вглъбена, донякъде дисонантна, изпълнена с напрежение и едновременно странно отпускаща.
Зала „Холиуел“ се намираше в края на една извита уличка недалеч от Бодлианската библиотека. Не беше нито голяма, нито пищна — най-обикновена зала с голи стени, нисък подиум в единия край и около четиристотин седящи места. Осветлението беше дразнещо ярко, а седалките, разположени стъпаловидно покрай стените, бяха сякаш нарочно проектирани, за да са колкото е възможно по-неудобни. В програмата пишеше, че била най-старата концертна зала в Европа и че в нея навремето бил свирил самият Хендел. Имаше кратка справка за композитора и за произведенията, както и по два-три реда за членовете на струнния квартет. И четиримата бяха аспиранти по различни музикални дисциплини, като преподаваха и изнасяха концерти, за да си платят следването.
Върху ниската сцена бяха поставени четири пластмасови стола и четири статива за ноти. Музикантите трябваше да се появят всеки миг. Може би изчакваха, с надеждата да се съберат още хора. Но нямаше изгледи това да се случи.
Бен по-скоро усети появата й още преди да я забележи. Обърна се и първото, което видя, бе усмивката й, когато го позна. Библиотекарката от читалнята. Пясъчнорусата й коса беше спусната до раменете; облечена беше със светло вталено сако, което подчертаваше фигурата й. Когато се приближи, той остави програмата.
— Сам ли сте? — попита тя. — Може ли да седна до вас?
Сакото му беше преметнато върху облегалката на съседния стол. Бен го грабна и го пусна в пространството пред краката си.
— Няма проблем — отвърна той.
Тя седна, все така усмихната, и положи дамската си чантичка на седалката до себе си.
— Не очаквах да ви видя тук — прошепна тя. — Между другото, аз съм Луси.
— Бен.
— На читателската ви карта пишеше Бенедикт.
— Просто Бен.
Тя свали сакото си и Бен забеляза, че отдолу е със същата бяла блузка, с която я бе видял първия път.
— До късно ли работихте? — попита той.
Тя завъртя театрално очи.
— Имам ли избор!
Той се канеше да отговори нещо, когато музикантите излязоха на сцената с инструментите си. От рехавата публика се чуха аплодисменти, докато двамата цигулари, виолистът и виолончелистът заемаха местата си. Четиримата вдигнаха нагоре лъковете, спогледаха се и си кимнаха. След което засвириха.