Докато накъсаната невротична музика изпълваше залата, до ноздрите на Бен достигаше парфюмът на Луси. От време на време тя сменяше позата си на неудобната седалка, при което коляното й докосваше неговото. Той се питаше разсеяно защо ли бе избрала да седне точно до него, след като залата беше наполовина празна. Не че имаше нещо против компанията й — тя изглеждаше симпатично момиче.
Слънцето залязваше, когато излязоха от залата и поеха по тясната уличка.
— Беше много приятно — каза тя.
— Отпускащо — отвърна той.
— Смяташ ли? На мен ми се стори напрягащо.
— Мен напрежението ме отпуска.
— Да пийнем по едно, а?
— Защо не?
Съвсем наблизо се намираше „Търф“ — една кръчма, която Бен бе запомнил от онези години. Пресякоха улицата и се ориентираха по звуците на музика и смях, които се разнасяха от отворената врата. Интериорът беше традиционен — нисък таван, гредоред, очукан дървен тезгях, който изглеждаше поне на двеста години. Заведението гъмжеше от народ. Група италиански туристи заемаха няколко маси и вдигаха твърде много шум. Бен поръча на бара двоен скоч за себе си и чаша бяло вино за нея; двамата взеха питиетата си и се отправиха към един усамотен ъгъл на градината, заобиколена с високи, обрасли с бръшлян каменни зидове.
Бен извади цигари.
— Имаш ли нещо против?
— И аз ще запаля с теб — каза тя.
Той й поднесе запалката си, после чукнаха чаши. Струваше му се някак необичайно да седи с жена в заведение, но пък, от друга страна, нейната компания беше приятна и ненатрапчива.
— Хубав концерт — каза тя. — Жалко, че нямаше публика.
— Може би Барток не е за всички.
— Ако беше „Шопен — хитове“ или някакви напудрени барокови парчета, залата щеше да е претъпкана. — Тя се усмихна. — Е, Бен, ти някаква аспирантура ли караш?
— Редовен студент съм. Чакам да запиша последен курс в „Крайст Чърч“.
Тя изглеждаше изненадана.
— Разбирам те — каза той, като улови погледа й. — Аз съм стар…
— Не, не си стар!
Чувствам се стар, помисли си той. Стар и уморен от живота.
— Прекъснах — обясни той. — Имам завършени две години от курса по богословие. Преди доста време. Сега ми дават възможност да довърша следването си.
— Решил си да смениш попрището?
— Определено!
— А с какво се занимаваше преди?
Той се замисли. За малко да й каже истината, но после се отказа.
— Доскоро бях на свободна практика. Нещо като частен консултант. Специалист по откриване и отстраняване на проблеми. Пътувах доста по света.
Това беше безсмислен, лишен от съдържание и умишлено неясен отговор, но Луси изглеждаше доволна.
— И на мен една смяна на попрището би ми се отразила добре — отвърна тя.
— Не ти се работи в библиотека?
— Не че имам нещо против библиотеката, но предпочитам да рисувам. Аз съм художничка. В Бодлианската библиотека работя само по няколко часа седмично, колкото да си плащам сметките. Ако можех да си изкарвам хляба с рисуване, бих правила само това. Но с изкуство едва се свързват двата края.
— Не е лесно — каза той. — Дано да успееш. С какъв вид изкуство се занимаваш по-точно?
Тя се позасмя смутено.
— Не искам да те отегчавам.
— Напротив, интересно ми е.
Тя бръкна в чантичката си и извади визитка. На едната страна беше отпечатано: „Луси Уайлд, художник живописец“, с телефонен номер и интернет адрес. Бен обърна картичката. От другата страна беше покрита с някакви абстрактни, изчистени геометрични форми, които смътно му напомняха стила на Кандински.
— Твоя творба ли е?
Тя кимна.
— Харесва ми. Доста си добра. Надявам се да пробиеш. — Той посегна да й върне визитката.
— Задръж я — каза тя.
Той се усмихна и плъзна картичката в джоба си.
Известно време и двамата не казаха нищо. Бен замислено повъртя чашата с ръка върху масата, после погледна часовника си.
— Аз май трябва да тръгвам — обяви той. Надигна чашата и пресуши остатъка от уискито.
— Къде живееш? — попита тя.
— В северните покрайнини. На Уудсток Роуд. А ти?
— В Джерико.
— Бих те закарал — каза той, — но самият аз дойдох пеша.
— И аз съм така. Но сме в една посока, поне до „Джайлс“. Ще ме изпратиш ли?
Той кимна. Луси се усмихна и двамата закрачиха заедно по тясната уличка. Стъпките им отекваха между старите каменни стени на колежите, докато навлязоха в центъра на града. Пред Новия театър се бе образувала тълпа от излизащи зрители и фургоните с дюнер развиваха трескав бизнес, изпълвайки топлия вечерен въздух с миризма на печено месо. Минаха покрай колежа „Сейнт Джоунс“ и излязоха на широката „Сейнт Джайлс“. Улиците в тази част на града бяха притихнали, а живачните лампи хвърляха мътна жълтеникава светлина.