Луси се спря.
— Аз съм натам — каза тя, като посочи една странична уличка. — Е, ще се видим все някога. В библиотеката може би?
— Надявам се — каза Бен, после се обърна да си ходи.
— Бен! — повика го тя.
— Какво?
Гласът й беше колеблив.
— Хрумна ми… дали не би искал утре вечер да отидем заедно на кино?
Той не отговори.
— Има един филм за Гоя — продължи неуверено тя. Художникът…
— Знам кой е Гоя — каза Бен, като мислено се наруга за грубия начин, по който прозвучаха думите му.
— Не знам дали ще бъде хубав. Но си казах, че… — Тя не довърши изречението си. Наведе глава, впери поглед във върховете на обувките си и заопипва нервно чантичката си.
Той се поколеба.
— Съжалявам, Луси. Не мисля, че ще мога. Зает съм.
— Може би някоя друга вечер? Да се видим по на едно питие?
— Не мисля, че е разумно — каза той.
Тя изглеждаше разочарована и леко разстроена.
— Е, добре. Разбрах. Довиждане тогава.
Обърна се и си тръгна, а той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Тя нито веднъж не погледна назад и след малко Бен продължи пътя си по улицата.
След стотина метра забави крачка и спря. Застана под жълтеникавата светлина на уличната лампа и поклати глава. Какъв си дивак! — чу глас в главата си. Бе се държал отвратително. Глупаво, несръчно, безсърдечно. Очевидно Луси не беше момиче, което всеки ден кани мъже на срещи. Кой знае какво усилие й бе струвало, а той все едно я бе стъпкал с крак като някакво насекомо. Тя не го заслужаваше. Трябваше да я настигне и да й обясни. Да й каже, че я харесва, но просто не може да се вижда често с нея. Че може би никога вече няма да изпита привличане към жена, която и да е тя. Никога. Или поне за дълго. Че това не е насочено лично към нея, а си е негов проблем, изцяло и единствено негов. И да й се извини.
Той се извърна и закрачи решително обратно по павираната уличка, където бе видял Луси да изчезва в мрака. Беше тясна и слабо осветена, а високите сгради от двете й страни хвърляха дълги черни сенки по паважа. Наоколо нямаше никого.
Освен Луси и трима мъже.
Забеляза ги от трийсетина метра. Тримата я бяха притиснали до стената на една къща. Единият — този в средата — я стискаше за гърлото. Другите двама бяха застанали от двете й страни, за да й преградят пътя за бягство. Тя се съпротивляваше и риташе. Единият от мъжете бе взел чантичката й, но тя дърпаше отчаяно каишката, като се опитваше да я изтръгне от ръцете му. Накрая се отказа и я пусна. Смеховете им заглушиха слабите й викове за помощ.
Бързо и безшумно Бен се запрокрадва през сенките. Тримата бяха твърде заети с Луси, за да забележат приближаването му, но дори трениран войник едва ли би го усетил.
Двама от мъжете бяха бели, а третият — онзи, който бе изтръгнал чантата от ръцете й — имаше азиатски черти. Този, който я стискаше за гърлото, имаше най-заплашителен вид. Бръсната глава, халка в носа, изглеждаше доста самоуверен. Явно беше тарторът. Другият бял беше нисък и дебел, телесната му маса беше главно от сланина. Бяха още деца, някъде между седемнайсет- и двайсетгодишни, облечени в еднотипни дизайнерски кожени якета и маратонки.
Хлапаци, но опасни.
В мътната жълтеникава светлина на лампата нещо проблесна. Тарторът им бе извадил нож. Кухненски, с черна пластмасова дръжка и може би двайсетсантиметрово назъбено стоманено острие. Размаха го пред лицето й. Луси нададе сподавен вик и онзи й изръмжа да млъква и да не шава.
При вида на ножа Бен сви юмруци и продължи да пристъпва към тях, безшумен като котка. Тримата още не го бяха усетили.
Азиатецът ровеше в чантата й, явно търсеше портмонето, докато дебелото му приятелче я сграбчи за китката, опитвайки се да й свали часовника. Очите й бяха широко разтворени от ужас.
В този миг Бен излезе от сенките. Тримата замръзнаха по местата си и го зяпнаха изумени. Луси изрече името му.
Имаше безброй начини да ги извади от строя. Който и да предпочетеше, след три секунди и тримата щяха да са на земята, с натрошени кости. Ножът може би изглеждаше голям и страшен за жертвата, но тарторът нямаше представа как да си служи с него. Не и срещу човек като Бен, специално обучен да отнема ножове и да ги забива в мозъка на нападателя, преди той да е усетил какво става.