Опасни, но все пак деца.
— Отвори портмонето — каза той на азиатеца.
Онзи погледна чантата в ръцете си, после отново вдигна очи към Бен. Примигна.
— Хайде де, отвори го! — повтори Бен, без да изпуска от поглед тартора. Гласът му беше тих и равен.
Хлапакът с ножа се намръщи, по лицето му се изписа объркване. Бен се досещаше какво си мисли. Трима срещу един, но и при това съотношение на силите нещо никак не беше наред. Самонадеяността му се изпари, предизвикателството в очите му отстъпи място на страх, беше си глътнал езика. Ножът в ръката му потрепери. Другата му ръка отслаби хватката върху гърлото на Луси и тя се отскубна.
Азиатецът изпълни каквото му бе казано. Портмонето беше от бежова кожа, доста износено. Той щракна закопчалката и го отвори.
— Колко пари има вътре? — попита Бен.
Хлапакът бръкна в портмонето и извади една двайсетачка.
— Слаба работа, момчета — каза Бен. — По-малко от седем лири на човек. Освен това скоро ще установите, че по дебитната карта няма наличност, а кредитната е достигнала лимита. Да си го кажем направо, дамата няма пари. И какво, прибирате се вкъщи и си поделяте по седем лири. Страхотно постижение, ще има да се хвалите на другарчетата си.
Хлапакът с ножа най-после се окопити.
— Да го духаш, чичка! — каза той. Гласът му беше хриплив и леко трепереше.
Бен не му обърна внимание.
— Предлагам ви сделка. — Той посегна към задния джоб на джинсите си. Извади портфейла и го разтвори. Вътре имаше пачка петдесетачки, още чисти и непрегънати, както ги бе извадил от банкомата. Той започна бавно да ги брои, като през цялото време усещаше погледите им върху себе си. Отдели шест банкноти и прибра портфейла в джоба на джинсите си. — Триста лири. По сто на човек. По-добре от седем. И далеч повече, отколкото струвате и тримата заедно. — Той протегна ръка и им подаде парите. — Вземайте. Ваши са.
Хлапакът с ножа пристъпи напред и понечи да ги вземе.
Бен дръпна ръката си.
— Казах, предлагам ви сделка. Това означава, че искам нещо в замяна. Всъщност четири неща. Първо, пускате я да си ходи. Второ, връщате й чантата. Трето, оставяте ножа на земята. Леко и бавно, без излишни движения. И четвърто, изчезвайте. Да не съм ви видял повече.
Те се поколебаха.
— Ако не искате сделка, нямам нищо против — продължи Бен. — Само че в такъв случай до половин минута и тримата ще умрете. Просто не виждам друга възможност. От вас зависи.
Азиатецът вече трепереше като лист. Хлапакът с ножа беше облещил очи. Тримата си разменяха притеснени погледи.
— Предлагам ви изход — каза Бен. — Давам ви откуп срещу собствения ви живот, за да не се налага да ви убивам.
Тарторът се наведе и остави ножа на земята. Острието изтрака върху паважа. Азиатецът върна чантичката на Луси, след което тримата бързо се отдръпнаха от нея. Тя трепереше, цялата пребледняла. Притича до Бен и той я обгърна с ръка през рамото.
Бен ритна ножа встрани.
— Мъдър избор. Това е паметен момент за вас. Дори не можете да си представите какви сте късметлии. — Той им подаде парите. Тарторът протегна ръка и ги пое с треперещи пръсти. После и тримата се обърнаха и побягнаха колкото ги държаха краката.
— Добре ли си? — попита той Луси.
Тя вдигна глава. Очите й бяха мокри от сълзи.
— Не мога да повярвам. Как го направи?!
— Позволи ми да те изпратя — каза той.
12
Ден седми
Семейство Бредбъри живееха в голяма къща от викторианската епоха, на самия край на зеленото предградие Съмъртаун. Бен пристигна точно в дванайсет и половина с бутилка вино и букет цветя за съпругата Джейн. Не я бе виждал много отдавна. Физически тя не се бе променила особено, ако не се брояха няколкото бели кичура в иначе тъмната й коса; стори му се, че изглежда някак крехка по начин, който не помнеше отпреди. Беше скромна и тиха жена, свикнала да живее в сянката на своя именит съпруг. Но днес тя беше още по-притихнала, отколкото си я спомняше, което го озадачи.
Обядваха на верандата зад къщата. За близо две десетилетия и градината не се бе променила много. Розовите храсти бяха станали още по-големи и разноцветни, а високата каменна ограда бе обрасла с бръшлян.