Докато Бредбъри говореше, Бен често отпиваше от виното. Той доля чашата си и каза:
— Да говорим по същество, Том. Разбирам, че си притеснен, защото я няма. Изчезнала ли е?
Бредбъри кимна.
— Да. От близо седмица.
— И вие мислите, че е в беда?
— Вече не знаем какво да мислим.
— Една седмица не е толкова дълго време, предвид обстоятелствата. Ти сам каза, че е дива и непокорна. Ще се появи отнякъде.
— Ще ми се да вярвам…
— Ти ми казваш всичко това, понеже знаеш с какво съм се занимавал.
— Да.
— Значи ще се вслушаш в професионалното ми мнение.
Бредбъри вдигна рамене.
— Добре.
— Случва се човек да потъне сякаш вдън земя — каза Бен. — Когато говорим за изчезнал човек, обикновено има ясни доказателства, че нещо лошо му се е случило, и тогава трябва да се предприемат стъпки, за да бъде намерен. Но трябва да се прави разлика между действително изчезнало дете и диво и непокорно момиче, което се кара с родителите си, обича да се забавлява и просто е изчезнало от радара за ден-два или седмица.
— Тя го е правила и преди. Изчезвала е от радара, както казваш. Ние сме реалисти. Приемаме много неща. Включително това, че Зоуи е свободен човек и обича удоволствията. Имам предвид, в сексуалния смисъл. — Той се изчерви. — Но този път случаят е различен. Положението е наистина необичайно и ние имаме много лоши предчувствия.
— В какъв смисъл сегашният случай е по-различен?
— Ами парите! Откъде се взеха тези пари?!
— Какви пари?
— Извинявай, трябва да се върна малко назад. Зоуи работеше на някакви разкопки в Турция. Трябваше да продължат до края на август. Но тя внезапно напуска проекта и заминава за Корфу. Там имаме приятелско семейство. Известно време беше отседнала при тях. — Бредбъри помълча малко, после продължи: — И изведнъж сякаш от небето се появяват някакви пари. Тя е докторант. Просто няма пари, във всеки случай не повече, отколкото са й нужни, за да се издържа. А нашите приятели разправят, че имала купища пари. Хиляди долари. И ги харчела така, сякаш никога нямало да свършат. Ходела по партита, всяка вечер се прибирала с различен мъж.
— Знам, че това ви шокира, но…
Бредбъри поклати глава.
— Не е там работата. Тя се скарала с нашите приятели и се изнесла. Отседнала в най-скъпия хотел на острова. Оттам я изгонили за нарушаване на реда. И тогава наела вила на морския бряг. Голяма, луксозна, безумно скъпа. Нашите приятели разправят, че се вихрели денонощни купони.
— И после?
— Ами после тя просто изчезнала. Една вечер, преди седмица, получихме някакво пиянско съобщение по телефона. Казваше, че отлита за Англия и на другия ден ще бъде тук. Това беше всичко. Оттогава я чакаме. Никой не знае къде е отишла. Звъняхме на всички телефони, за които се сетихме. Вече не е в онази вила. Не е и в нито един от хотелите на острова. От летището на Корфу научихме, че не се е качила на самолета. Сякаш ей така се е изпарила. — Той погледна очаквателно Бен. — Е, какво ще кажеш?
Бен помисли няколко мига, преди да отговори.
— Да разгледаме фактите. Ти казваш, че историята с парите те смущава. Добре. Но в същото време твърдиш, че тя има много гаджета. Откъде да знаем, че не се е хванала с някой богаташ? Знаем единствено, че не е напускала Корфу. Тя е хубаво момиче. Там има много заможни млади мъже, които си падат по хубавия живот. Може просто да е на някоя яхта, в пълна безопасност.
— Така е — съгласи се Бредбъри.
— Освен това има и кредитни карти. Похарчиш сто-двеста лири с „Баркли“ картата и на другия ден получаваш оферта за заем, плюс увеличение на кредитния лимит с още няколко хиляди. Това би обяснило откъде са тия купища пари.
— Има логика — призна отново Бредбъри.
— Тогава кое те кара да смяташ, че нещо не е наред?
— Трудно ми е да обясня. Наречи го усещане. Не от обикновена родителска загриженост, просто ми се струва, че сега случаят е различен. — Той се наведе напред и погледна Бен в очите. — Ще ти бъдем много благодарни, Бен. От теб се иска само да отидеш там и да я откриеш. Да се убедиш, че е добре. Че не се е забъркала с наркотици или в други ужасни неща като… порнография… — Гласът му звучеше измъчено.