Хъдсън и Каплан стояха на брега и наблюдаваха машината, която подскачаше по вълните, докато се откъсна и полетя стръмно нагоре към синьото небе. Скоро отново се превърна в малка точка. После изчезна.
— Е, отървахме се от нея — каза Каплан.
Хъдсън я изгледа намусено. Надявал се бе да се качи в самолета и да присъства, когато онези се заемеха с момичето. След толкова дни, прекарани на тоя каменист остров, се чувстваше измамен.
— Ами хайде и ние да се омитаме тогава! — промърмори той.
— Още не — отвърна тя. — Имаме малко работа.
14
Оксфорд
Ден десети
За Бен дните се нижеха неусетно, докато седеше сгърбен над бюрото в тясното си жилище, заринат в книги и речници, сред купища ръкописни бележки, и си даваше почивка само колкото да хапне и да поспи. Никакви телефонни разговори, никакви посетители. Беше време за тотална концентрация, а съзнанието му не обичаше нищо така, както тоталната концентрация. Тя му помагаше да забрави миналото.
На третия ден следобед вече го смъдяха очите. Пръснатите по бюрото книжа бяха цяла планина. Кафето в чашата до лакътя му бе изстинало преди часове, докато той се бе борил със заплетените конструкции на библейския иврит. На моменти имаше чувството, че полудява, но лека-полека наученото преди двайсет години започна да изплува в паметта му и нещата постепенно придобиха форма.
За пръв път от дни насам телефонът му иззвъня. Той усети настойчивото му вибриране в джоба си и го извади. Когато отговори на повикването, се изненада от собствения си глас.
Беше Чарли. Гласът му звучеше сякаш отдалеч, беше възбуден, дори уплашен.
— Бен, имам нужда от твоята помощ.
Бен се облегна с цялата си тежест назад във въртящия се стол на колелца и разтърка очи, леко замаян от умствената концентрация. С усилие на волята се върна в настоящето.
— Къде си?
— Още съм тук, в Корфу — каза бързо Чарли. — Нещата се оказаха по-сложни, отколкото ми ги беше представил. Срещам проблеми.
— Какво точно искаш от мен?
Чарли каза нещо, което Бен не успя да чуе.
— Връзката прекъсва!
— Казах: трябва да дойдеш колкото е възможно по-скоро.
— Не мога. Защо просто не ми кажеш какво става?
— Може да ти прозвучи странно, но трябва да ти го обясня лице в лице. Не е за телефон. Тук се оформи една ситуация…
— Задачата беше пределно проста, Чарли.
— Така ми я беше представил. Но, повярвай ми, нещата не се оказаха такива.
Бен въздъхна и няколко секунди не каза нищо.
— Бен, моля те! Положението е сериозно!
— Колко сериозно?
— Сериозно.
Бен затвори очи. По дяволите!
— И ти си абсолютно сигурен, че няма да се справиш сам?
— Съжалявам. Трябва ми подкрепление. Ти познаваш материята по-добре от мен.
Бен отново въздъхна. Поклати глава. Вдигна лявата си ръка и погледна часовника. Направи кратко пресмятане наум. Можеше да хване бързия влак за Лондон и до два-три часа да бъде на „Хийтроу“. Да вземе самолета за Атина и оттам да смени за Корфу.
— Добре, разбрано. Посочи ми място за среща и утре по обяд може да се видим.
Пристигна в Корфу още на сутринта.
Никога преди не бе стъпвал на този остров. Очакваше да види пустинен пейзаж, но от въздуха Корфу изглеждаше изумително зелен — истински рай от гори и ливади с диви цветя, планини и синьо море. В далечината се виждаха внушителните руини на древни замъци и сънливи селца, сгушени сред борови гори. Известно време самолетът кръжа във въздуха, после се спусна към летището на град Керкира, гръцкото име на едноименната столица Корфу.
Но той нямаше време да се наслаждава на природни красоти. Беше уморен и с мъка сдържаше раздразнението си. Така и не разбираше какво прави тук, защо Чарли не можеше да се оправи сам. Може би не бе разчел добре силите на приятеля си. Но той се бе изявил като добър войник. Корав, решителен, находчив. Може би оттогава бе загубил форма. Бен познаваше много такива случаи.