Той слезе от самолета под жаркото слънце. Нае шкафче в гардероба на малкото летище и прибра в него паспорта си, билетите за връщане и дебелата философска книга с твърди корици, която си бе взел да чете по време на полета. Не очакваше да остане дълго на острова, а и обичаше да пътува без багаж. Със себе си взе само портфейла, мобилния телефон и любимата си джобна бутилка с уиски.
За момент се почуди дали да не вземе и Библията. В последно време доста я разнасяше със себе си, обичаше да му е подръка, за да я прелиства при всеки удобен случай. Беше компактна и не твърде тежка. След кратко колебание мушна и нея в чантата си, преметна чантата през рамо, заключи шкафчето и пъхна ключа и портфейла си в джоба на джинсите.
Пред терминала спря такси. Настани се удобно, доколкото бе възможно в шумния малък фиат, и заоглежда пейзажа.
Шофьорът дърдореше като картечница на такъв развален английски, че Бен не разбираше и дума. Реши да не му отговаря и скоро човекът млъкна. Разстоянието до Керкира беше само три километра, но вече се образуваха задръствания и когато влязоха в града, пътищата бяха непроходими. Бен плати на шофьора, взе чантата си от задната седалка и реши да отиде пеша до центъра.
Крачеше бързо, нетърпелив да чуе какво имаше да му казва Чарли. Срещата им беше в пансиона, където бе отседнал Чарли. Бен си бе записал адреса, а от летището бе купил евтина карта, за да се ориентира из улиците на стария град.
Тръгна по някакви тесни улички, където във въздуха като знамена се развяваше пране, проснато на въжета между къщите. Наоколо гъмжеше от хора, които се тълпяха във всевъзможните покрити базари, таверни, павилиони за топла храна и кафенета. Премина през оживен рибен пазар, около който въздухът тежеше от солената миризма на раци и калмари. Сред глъчката на площад „Сан Роко“ хора бяха насядали на маси под открито небе и пиеха сутрешното си кафе. Из кривите улички боботеха автомобили.
Малко преди девет откри пансиона на Чарли — масивна сграда с каменни основи и стени с поизбеляла боя на ъгъла на оживена улица точно в сърцето на стария град. На открита тераса отвън имаше кафене с масички, бели чадъри и дузина декоративни дръвчета в каменни кашпи.
Чарли седеше на една от масите с вестник в ръка и кана с кафе пред себе си. Като видя Бен през улицата, той му махна. Изглеждаше по-скоро облекчен, отколкото щастлив, и не се усмихваше.
Бен си проправи път между профучаващите коли и стигна до масата на Чарли. Кафенето вече се пълнеше със семейства, дошли да закусят, първите за сезона туристи с фотоапарати и пътеводители и служители, които се отбиваха да хапнат набързо на път за работа. Дребен мъж с леко памучно сако седеше сам на една масичка близо до края на терасата и чукаше по лаптоп.
Бен метна сакото си върху облегалката на празния плетен стол, пусна чантата си на земята и седна. Облегна се назад, изпружи крака и кръстоса ръце на гърдите си.
— Благодаря ти, че дойде — каза Чарли.
— Дано да е имало защо — отвърна кисело Бен. — Уморен съм и не виждам какво правя тук.
— Искаш ли кафе? — попита Чарли.
— Казвай направо какво има.
Чарли беше сбърчил вежди. Изглеждаше още по-напрегнат, отколкото му се бе сторил по телефона. Сгъна вестника и го сложи на масата, отпи от кафето и погледна сериозно Бен.
— Имам лошо предчувствие — каза той. — За Зоуи.
15
— Дойдох тук като парламентьор, а се оказах в ролята на детектив — продължи Чарли. — Ти ми беше казал, че едва ли ще я намеря във вилата, но аз реших все пак да проверя. От нея нямаше и следа. Собствениците изобщо не знаеха къде може да е отишла. Не се е качила в самолета, за който е имала резервация. После се обадих на онези приятели на семейството, при които била отседнала първоначално. Англичани, живеят постоянно тук. Леко надути, изживяват се като някакви буржоа. Разбирам какво е породило реакцията на Зоуи. Те ми разправиха същата история като родителите: че се изпокарала с тях, изнесла се, после я изхвърлили от хотела и тогава наела онази вила. Дотук нищо ново. Затова обходих целия остров. Обиколих всички барове и кафенета, показвах снимката й и разпитвах дали някой не я е виждал. Представях се за неин роднина, който трябва да й предаде важна информация по юридически въпрос. Разговарях с кого ли не: с полицията, фериботните служби, летищните власти, с таксиметрови шофьори и рецепционисти по хотелите и в болницата. Раздадох близо сто картички с телефонния си номер, ако случайно някой си спомни нещо. И нищо. Нея просто я няма.