Но вероятността да го открие сред адресите на познатите й беше наистина много малка. Както и очакваше, вътре нямаше нищо интересно. Бен прелисти отново страниците, като си отбелязваше наум всяко записано име. Бяха малко на брой. Няколко телефонни номера с код 01865, за Оксфорд. Един от тях беше на родителите й. Имаше и няколко номера в чужбина. Огъста Вейл. Клийвър. Това последното звучеше по-скоро като прякор или може би беше фамилно име. Или дори наименование на фирма. Срещу имената нямаше адреси, само телефонни номера. Вейл и Клийвър бяха с международния код за Съединените щати.
— Клийвър име на човек ли е? — попита Бен. В отговор Чарли поклати глава. Бен прехвърли още няколко страници и от тефтерчето изпадна визитка. Стив Макклъски, адвокат. Отдолу имаше адрес в Савана, щата Джорджия. Бен я пъхна в джоба си. — Освен парите и дрехите, в раницата има ли още нещо?
— Нищо друго — отвърна Чарли. — Претърсих я най-внимателно.
— Значи това е всичко, с което разполагаме за момента. — Бен си мислеше за парите от Америка. А също и за Рик, американеца на партито. — Много следи водят към Щатите — отбеляза той. — Никос казва ли нещо по въпроса?
— Ако не броим, че парите са дошли оттам, не.
— В такъв случай мисля да се срещна с него и да поговорим, в случай че знае още нещо. Можеш ли да го уредиш?
— Едва ли е възможно, Бен.
— Разбирам, че случаят е деликатен за него. Кажи му, че ще бъда дискретен. Ще му задам само няколко въпроса.
— Нямах това предвид — каза Чарли. — Не можеш да разговаряш с него.
— Защо?
— Ти още ли мислиш, че те извиках тук за нищо? — Чарли вдигна от масата сгънатия вестник, разтвори го и му го подаде. — Виж на първа страница, станало е вчера. Не е нужно да знаеш гръцки, за да разбереш за какво иде реч.
Бен огледа страницата и очите му се спряха върху зърнестата черно-бяла снимка, на която се виждаха две-три полицейски коли и група полицаи, застанали пред нещо като малка вила, заобиколена от дървета. Встрани от основната снимка имаше по-малка, на мъж.
Някъде между четирийсет- и петдесетгодишен, смугъл, с изразителни черти, мустаци, леко посивял на слепоочията. Отдолу имаше надпис.
— Не, не ми казвай! — извика Бен.
Чарли кимна.
— Нали те предупредих, че положението е сериозно! Още щом чух, че е мъртъв, веднага ти се обадих. Къщата на снимката е въпросната вила на хълма. Там са го открили. Целият остров само за това говори.
— Кой го е открил?
— Получил се е анонимен сигнал в полицията. Когато пристигнали горе, е бил мъртъв от доста време. Огромна свръхдоза хероин. Цялата къща била пълна с дрога. Изглежда, човекът си е бил наркоман. Или е поел случайно свръхдоза, или се е самоубил, или е бил убит. Никой не може да каже. В момента полицията е блокирала къщата и я претърсва. Това е най-големият скандал, който са виждали по тия места от години насам. В Корфу такива неща просто не се случват.
Бен мислеше напрегнато. В чутото досега нямаше никаква логика. Дрога и пари обикновено вървяха заедно. Хероин, долари, смърт. Класическа комбинация. Но ако Никос и Зоуи са били замесени по някакъв начин в трафик на наркотици, историята, която Никос бе разправил на Чарли, би била абсурдна. Той по никакъв начин не би се разкрил пред Чарли, за нищо на света не би привлякъл вниманието му. Освен ако имаше още нещо, което Бен и Чарли пропускаха.
Ами онова пророчество? Колкото и да си блъскаше ума, Бен нямаше представа за какво би могло да се отнася.
— Има и още нещо — продължи Чарли. — Следят ме.
— Откога?
— Почти от пристигането ми. След като започнах да разпитвам за Зоуи Бредбъри.
— Сигурен ли си?
Чарли кимна.
— Извън съмнение. Добри са, но не чак дотам, че да не ги забележа. Работят в екип.
— Колко са?
— Трима със сигурност. Може би има и четвърти. Жена.
Бен се намръщи. Ако бивш военнослужещ от специалните части твърдеше, че го следят, значи беше вярно.
— А сега, в момента?
Чарли поклати глава.
— Почти сигурен съм, че се разкараха. Е, какво правим? Да разкажем ли на полицията всичко, което знаем? Да оставим ли случая в техни ръце?