— Исках да те видя — каза Ронда.
Бен не отговори. Не знаеше какво да й каже.
— Исках да видя човека, убил съпруга ми, и да му кажа как се чувствам. — Гласът й потрепери. Тя вдигна ръка и обърса сълза от бузата си.
Бен внезапно почувства как коленете му омекнаха. Искаше да й каже, че не той бе убил Чарли, че ако знаеше какво го очаква, никога не би го забъркал в тази история.
Но щеше да прозвучи толкова тъпо, толкова обидно безполезно, че той замълча.
Лицето на Ронда беше изкривено от болка и гняв.
— Още когато се появи на сватбата ми, знаех, че по някакъв начин ще донесеш само нещастие в живота ни. Майор Хоуп, дошъл да подмами съпруга ми на сигурна смърт.
— Не съм вече майор Хоуп.
— Не ме интересува как се наричаш! — сопна се тя. — Ти съсипа семейството ми, живота ми. Отне бащата на детето ми!
Бен я гледаше с неразбиращ поглед.
— Едва преди два дни разбрах — изхлипа тя. — Бях намислила да кажа на Чарли, след като се върне у дома. Но него вече го няма. Детето ми никога няма да познава баща си. Благодарение на теб.
Ронда рухна напълно, избухна в хлипове, залюля се и за малко не падна. Баща й я прихвана през кръста, за да я подкрепи. Тя се отскубна от ръцете му, изправи се срещу Бен и го изгледа с омраза и отвращение.
— Проклет убиец! — изкрещя тя и го заплю. После вдигна ръка и го зашлеви през лицето.
Бен се извърна настрани. Бузата го заболя, където го бе ударила. Сведе глава. Усещаше погледите им върху себе си. Чули крясъците, в стаята притичаха две сестри. Като видяха сцената, и двете замръзнаха уплашено по местата си.
Ронда се беше превила надве; цялото й тяло се тресеше от ридания. Майка й стоеше до нея и се опитваше да я обгърне с ръце.
— Хайде, миличка, да си вървим.
Тримата се извърнаха и тръгнаха към вратата. Докато се провираше покрай вкаменените сестри, бащата хвърли на Бен един последен, изпълнен с омраза поглед.
Майката бе застанала до вратата, обгърнала раменете на дъщеря си. Погледна Бен право в очите.
— Дяволите да те вземат! — каза тя. — Не знам как ще живееш занапред с гузната си съвест!
18
Паксос
Същият ден, 8 ч. сутринта
Само на петдесетина километра оттам, на остров Паксос, русият мъж на име Хъдсън седеше на масата в празната къща на плажа. Жената на име Каплан бе застанала зад него и гледаше през рамото му в екрана на лаптопа.
Образът на дигиталния видеозапис беше кристално ясен — какъвто го бяха видели през визьора на камерата, докато го заснемаха предишния ден. С телеобектива в кадър бяха уловени двамата мъже, седнали на масата в края на кафенето тераса. Засега Хъдсън и Каплан ги бяха нарекли Номер едно и Номер две. Номер едно беше мъжът, когото бяха взели под наблюдение още от деня, когато бе започнал да разпитва за Зоуи Бредбъри. Номер две беше другият, който изневиделица се бе присъединил към Номер едно. За него знаеха много по-малко, което ги тревожеше.
Още повече ги тревожеше обаче обстоятелството, че след бомбения взрив той бе останал жив. И тъкмо това ги задържаше на острова — иначе двамата отдавна щяха да са заминали.
На екрана течеше оживен разговор. И тогава се появи детето с топката. След миг единият от двамата скочи от стола си и тичешком прекоси уличното платно. Секунди по-късно кафенето бе обгърнато в пламъци.
— Дай на пауза! — нареди Каплан.
Хъдсън натисна клавиш на лаптопа. Огненото кълбо и летящите във въздуха отломки замръзнаха неподвижно на екрана, ужасът по лицата на жертвите застина.
— Дай вляво.
Мъжът натисна друг клавиш; кадърът се измести встрани, към зеления ван, застанал под остър ъгъл спрямо платното. От другата му страна мъжът, който миг по-рано бе скочил от масата си в кафенето, лежеше проснат на земята, притиснал детето в обятията си.
Каплан погледа замислено няколко секунди сцената, потривайки с пръст долната си устна в усилие да се съсредоточи.
— Дали е знаел нещо? — попита тя. — Дали е усещал какво предстои?
— Едва ли — отвърна Хъдсън. — Той изтича на улицата, за да спаси детето. Ако се беше забавил секунда-две, и той щеше да бъде пометен от взрива.
— Ами ако е забелязал Херцог? Ако го е запомнил? Той е свидетел!
— Изключено. Човекът просто извади късмет. Не е подозирал нищо.
Тя се намръщи.
— Може би. Я върни малко. Стоп, дотук! Пусни го още веднъж.