— Вече го гледахме сто пъти — каза Хъдсън.
— Искам да знам кой е този мъж. Имам лошо предчувствие.
Те изгледаха и изслушаха записа още веднъж. Звукът беше лош, с много странични шумове — откъслечни реплики от околните маси и от минувачи, автомобилни двигатели, бял шум.
— Звукът не струва — промърмори Каплан.
— Как да струва, като нямахме време да се подготвим — отвърна Хъдсън. — Ако в последния момент не се бях сетил да взема камерата, нямаше и толкова да чуем от разговора.
— Млъкни и ме остави да слушам! — сряза го тя.
Хъдсън замълча. Каплан беше шефът и той вече знаеше колко зла можеше да бъде, ако я ядоса.
— Дай на пауза! — каза тя. — Чу ли? Той отново я споменава по име. Върни малко!
Хъдсън върна няколко кадъра назад.
— Трудно е да се каже със сигурност.
— Аз съм сигурна. Усили звука. Не можеш ли да го изчистиш още малко?
— Изчистих го максимално — отвърна раздразнено Хъдсън. Цяла нощ бе работил над записа, отстранявайки всички ненужни честотни наслагвания, които можа да идентифицира. — Ще ми трябват още няколко часа, за да изстискам по-чист звук.
— Ако можеш да разкараш и онова гадно дете — рече тя, — ще ти бъда особено благодарна.
Равномерното туп-туп-туп на футболната топка в земята, което се чуваше при всяко навлизане на детето в обхвата на микрофона, заглушаваше разговора на двамата и я влудяваше.
Хъдсън пусна записа отначало и двамата се заслушаха внимателно.
— Ето го! — каза тя. — Бредбъри. Чува се съвършено ясно.
— Мда. Определено казва Бредбъри.
— По дяволите! Хайде, остави го да се извърти. — Записът продължи. Тя затвори очи и съсредоточи цялото си внимание в звука. После внезапно се облещи, мускулите на челюстта й се изопнаха.
— Спри го! Клийвър. Той каза: Клийвър.
Хъдсън се ядоса, че не го бе чул пръв.
— И какво казва за него?
— Върни малко назад. Забави скоростта.
Двамата се заслушаха отново в съскащия гъгнещ запис.
— Струва ми се, че казва: „Къде е Клийвър?“ — рече тя.
— Но откъде би могъл да знае за Клийвър?
— Излиза, че той е разговарял с Бредбъри. Значи е вътре в нещата.
— Може просто да го е видял в телефонния й бележник.
— Както и да е — рече тя, — това е нещо, което не бива да знае.
Двамата погледаха още от записа. На екрана Номер едно разгъна вестника и се наведе през масата, за да покаже нещо на Номер две.
На бюрото пред Каплан се намираше екземпляр от същия брой. Тя проследи погледа на Номер две по първа страница. Той определено гледаше към репортажа за смъртта на Никос Карапиперис.
След това детето навлезе в кадър, топката се изтърколи на уличното платно и за пореден път те видяха как Номер две скочи и се затича да го спаси. И тогава взривът помете терасата с кафенето.
— Можеш вече да го изключиш — каза Каплан. — Видях достатъчно.
— На герой ще ми се прави тоя мизерник — промърмори ядовито Хъдсън. — Малки дечица ще ми спасява…
Каплан крачеше нервно из стаята.
— Ако съберем фактите — каза тя, — те са знаели всичко. За Бредбъри, за парите, Клийвър, Никос Карапиперис… А Номер едно е знаел и че го следим.
Хъдсън се извъртя на стола и я погледна.
— Това пък откъде е могъл да го знае? — Лаптопът зад гърба му се изключи и екранът угасна.
Каплан поклати глава.
— Той не е бил само приятел на семейството. Имаме си работа с професионалист. Обикновен човек никога не би ни забелязал.
— Тогава кои са? За кого работят?
— Нямам представа.
— Дали знаят къде Бредбъри е скрила онова?
— Ще трябва да докладвам нагоре — каза тя. — Двамата никак не ми харесват. Още по-малко ми харесва, че Номер две е още жив.
Каплан отиде в другата стая, където можеше да говори, без Хъдсън да я чува, и набра номера. Беше международен разговор. Отговори й същият мъжки глас.
— Като че ли имаме нов проблем — каза без предисловие тя и му изложи накратко ситуацията.
— Колко знае той? — попита мъжът.
— Достатъчно. За парите и за Клийвър. Също и за нас. А може би и други неща.
Настъпи дълго мълчание. После мъжът се обади:
— Здравата сте я оплескали.
— Ще се справим.