Когато отново ги отвори, първото нещо, което видя, беше Библията — изпаднала на пясъка в краката му. Вдигна я и я задържа в скута си, като я гледаше втренчено. Изправи се, стиснал зъби от болката в ранената си шия и изтръпналите мускули. Прехвърляйки Библията в ръцете си, той бавно пристъпи до водата.
Погледна отново книгата и се замисли за посоката, в която бе тръгнал животът му. Вариантите за избор и пътищата, които се откриваха пред него. Толкова се бе старал да се пази от неприятности, да намери покой! Ето до какво се свеждаха желанията му — да бъде един най-обикновен човек, да не бъде въвличан в зли кроежи, да живее простичък и щастлив живот. Това означаваше Библията за него.
Ала както винаги досега, и този път нещастието го бе настигнало. Нещастието го следваше като демон по петите — където и да отидеше, винаги го догонваше.
Дали всичко това щеше някога да свърши? Дали и той щеше да намери покой? В този момент Бен разбра, че напразно се бе надявал. Така му беше писано, такава беше съдбата му.
Една запенена вълна се приближи с тихо шушнене по пясъка, близна върховете на обувките му и се отдръпна назад.
А къде е Бог? — помисли си той.
Погледна нагоре към ясното синьо небе.
— Къде си ти? — извика. Гласът му отекна от скалите в малкия залив.
Нямаше отговор. Разбира се, че нямаше да има. Никога. Той беше сам.
Изведнъж го обзе сляпа ярост и чувство на безсилие. Той вдигна ръка, замахна и запокити Библията далеч навътре в морето. Тя описа стръмна дъга към небето, за момент застина неподвижно, сякаш имаше намерение да остане завинаги там. После започна да пада, преобръщайки се във въздуха, страниците й пляскаха като крила на птица, докато накрая докосна водата на двайсетина метра от брега.
Бен отпи още една голяма глътка и тръгна безцелно покрай морския бряг; в гърдите му бушуваше ураган от чувства. В далечината се виждаха къщички, скупчени покрай брега; от скалите надолу към плажа водеха каменни стъпала. Морският вятър донесе човешки гласове. Група хора слизаха по стъпалата към него. Бяха на двеста метра, но ако продължеше в същата посока, щеше да ги срещне. А той не искаше човешка компания. Обърна се и тръгна бавно по собствените си следи към мамещата сянка на боровите дървета. Вълните се плискаха тихичко в краката му, морето сякаш дишаше. Една вълна отново лизна обувките му и той усети хлад по краката си. Нещо го бутна по глезена и той погледна надолу.
Беше Библията. Върнала се бе при него. Той я загледа втренчено, после се наведе и я вдигна. От подгизналите й страници капеше вода. Той замахна отново да я метне в морето, още по-навътре, за да не я изхвърлят отново вълните на брега.
Нещо го спря. Ръката му увисна безжизнено до тялото, после той вдигна книгата към очите си и дълго се взира в нея. От корицата й висеше някакво водорасло. Обърса го с ръкав. После продължи пътя си, стиснал здраво мократа Библия.
20
През пролуките в закованите с дъски прозорци Зоуи видя, че навън е нощ. Тя се облегна назад в леглото и остана така, загледана в тавана.
Бяха минали пет дни, откакто я бяха отвели със самолета от острова. Нямаше никаква представа къде се намира, но тук беше много по-студено. Нейните похитители й бяха дали дебел пуловер, вълнен панталон и чифт плътни чорапи. Почти през цялото време тя седеше като в ступор, безпомощна и примирена, и само напрягаше паметта си, за да си спомни.
Постепенно спомените за случилото се преди изплуваха в съзнанието й. Докато дните мъчително и с неохота се точеха един след друг, фрагменти от избледнели образи ту се появяваха, ту изчезваха, оформяха се и се уплътняваха като забравен сън, който будният мозък с усилие на волята възстановява в жива картина. Неща, доскоро напълно изтрити, сега придобиваха нови очертания, като малки островчета, които постепенно се сливаха в материк. Пред очите й отново и отново се появяваха усмихнатите лица на мъж и жена. Моите родители, каза си Зоуи. Взирайки се по-надалеч в мъглата, тя различи и някакво малко бяло кученце. Нейното. Как ли се казваше?
Възстановяването на тези изгубени спомени беше трудно, сякаш се опитваше да задържи слънчев лъч в шепата си. Понякога недооформена импресия идваше за миг на фокус, но когато тя се мъчеше да я улови и осмисли, образът се губеше, разтваряше се в нищото. Други неща запазваха очертанията си. Например вилата. Тя я виждаше съвсем ясно. Само че не помнеше името на острова. Нито какво бе правила там.