Понякога без връзка с останалото се виждаше яхнала мотоциклет. Усещаше дори вятъра в косите си. Фарове в огледалото, внезапно чувство на страх. Опитваше се да сглоби фрагментите в конкретен образ. Някой я преследваше. Постепенно си припомни и ужасяващия момент на падането. Сигурно бе ударила главата си в земята. Потри с длан цицината. Вече почти не я болеше.
После се опита да възстанови случилото се оттогава. Припомни си къщата, в която отначало я бяха държали, и неуспешния опит за бягство. При спомена за русия мъж потрепери. Запита се къде ли е той сега. Мисълта, че можеше да се появи отнякъде, да влезе внезапно в стаята й, възвръщаше предишния ужас.
Припомни си и последното си пътуване до това неизвестно, загадъчно място. Хидропланът се бе издигнал над островите и бе пресякъл синьото море, преди да кацне в някакъв залив недалеч от сушата. През цялото време тя ги питаше къде я водят, но никой не й отговори. От брега бе дошла моторна лодка, за да вземе нея и двамата мъже. Пресякоха каменистия бряг и мъжете я повлякоха по склона до пуст коларски път, където ги чакаше ван без прозорци. Хвърлиха я отзад, в товарния отсек. Тя си спомни как бе крещяла и ритала, когато двамата я притиснаха към металния под на вана, убедена, че този път наистина ще я изнасилят, преди да я убият. Но те само я стиснаха за китките, докато някакъв трети мъж извади спринцовка от черно кожено куфарче, наведе се над нея и заби иглата в ръката й. Тя извика от болка.
Когато се събуди, лежеше върху корав нар в студена стая без прозорци, с голи стени и гола електрическа крушка, която висеше от тавана. Оттогава бяха изминали четири дни — четири безкрайни, мъчителни денонощия на бавно полудяване от страх и безсилие.
През това време в стаята й бяха идвали посетители. Някакъв мъж й носеше храна и вода. Тя изпиваше водата, но почти не докосваше храната. На няколко пъти мъжът я бе извеждал от стаята и я бе придружавал до тоалетната без прозорци в дъното на коридора. Той нито веднъж не се усмихна, нито веднъж не каза дума.
Имаше и един друг мъж, в тъмен костюм. Той бе идвал три пъти и тя особено се страхуваше от неговите визити. Беше висок и жилав, около петдесетгодишен, с пригладена с брилянтин коса. Лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки, а когато се усмихваше, в устата му се виждаха криви и неравни зъби като на хищно животно. Приличаше й на вълк.
Човекът вълк задаваше всеки път един и същ въпрос: „Къде е?“.
И всеки път тя отговаряше по един и същ начин: „Не знам“.
Повтаряше тези две думи като мантра. Не знам. Не знам. Не знам.
Очевидно на човека вълк не му беше приятно да ги чува, както на нея не й бе приятно да ги казва. Първия път, когато му отговори така, в очите му проблесна студено пламъче и тя си помисли, че ей сега ще започне да крещи и ще я разтърси, както бе правил русият на острова. Но човекът вълк се владееше. Той само се усмихна и продължи да задава въпросите си. Къде е? Какво е направила с него? От нея се искало само да му каже каквото я пита и всичко щяло да бъде наред. Щели да я пуснат да си ходи. Да я изпратят до дома, за да се убедят, че е в безопасност.
Ала колкото и да се опитваше, тя не помнеше нищо и не беше в състояние да му даде онова, което искаше. След часове безплоден разпит тя избухваше в сълзи и той млъкваше за няколко минути, взрян в нея с безстрастен поглед, след което ставаше и без да каже дума повече, излизаше, като заключваше вратата след себе си.
Третият й редовен посетител беше докторът с бялата престилка. Изглеждаше малко под петдесетгодишен, дебел, плешив и с брада. Още от първата им среща се бе държал мило с нея, макар нещо в усмивката му да издаваше безпокойство. Докторът мереше температурата и кръвното й налягане, преслушваше я, следеше спадащата цицина на главата й. Изглеждаше изпълнен със съчувствие и искрено желание да й помогне да възстанови паметта си. Той също й задаваше много въпроси, но го правеше любезно, без да я притиска. На някои от тях тя отговаряше, на други не можеше. Той си записваше отговорите й в бележник.
— Как се казваш?
— Зоуи Бредбъри.
— На колко си години?
— На двайсет и шест.
— Кой месец сме сега?