— Юни, струва ми се.
— Откъде си?
— Не знам.
— Защо си тук?
— Не знам.
— Какво се е случило с теб?
— Не знам.
Той никога не я заплашваше, никога не споменаваше нещата, за които говореше човекът вълк. Зоуи много искаше да му се довери.
— Страх ме е — повтаряше тя отново и отново. — Къде съм? Какво ще стане с мен?
Той никога не отговаряше на въпросите й. Само се усмихваше мило и казваше, че всичко ще се оправи. Че паметта й скоро ще се възстанови.
Но въпреки усмивките по погледа в очите му личеше, че самият той не си вярва.
След втората визита на доктора, която беше преди два дни, Зоуи си даде сметка, че отношенията му с човека вълк бяха доста обтегнати. Пред вратата на няколко пъти бе чула гневен шепот, а веднъж двамата бяха спорили разгорещено малко по-нататък по коридора, но колкото и да напрягаше слух, тя не бе успяла да чуе нищо.
Предишния ден докторът отново бе дошъл да я види, този път с някаква жена. Не онази отпреди. Тази беше с тъмночервеникава коса, не черна като на другата. Усмихваше се, но когато се облегна на стената, Зоуи забеляза дръжка на пистолет, която стърчеше от кобура под сакото й.
Докторът приседна на леглото до нея. Гласът му беше тих.
— Имам добра новина за теб, Зоуи.
— Отивам си у дома?
Той се усмихна тъжно и я потупа по ръката.
— Още не. Но ние ще те преместим в по-хубава стая, където ще се чувстваш по-удобно. Мисля, че ще ти хареса.
— Искам само да се махна оттук! — бе извикала Зоуи.
Тогава мъжът и жената бяха излезли. Тя ги чака цял ден да се върнат, докато накрая заспа, убедена, че се опитват да й погодят някакъв мръсен номер.
Бяха се върнали едва тази сутрин заедно с още двама мъже, които не познаваше. Мъжете се държаха като охрана — стояха отстрани и не продумваха. Зоуи беше благодарна, че човека вълк го нямаше.
Докторът тръгна напред. Жената вървеше до Зоуи, а двамата пазачи пристъпваха безшумно отзад. Вместо да свият вляво към тоалетната, завиха надясно и по дългия мрачен коридор стигнаха до някаква врата. Зад нея започваше друг коридор, по който стигнаха до асансьор. Жената натисна бутона за последния етаж.
Там се озоваха в един напълно различен свят. Стените бяха бели, през големите оберлихти нахлуваше слънчева светлина. В края на поредния дълъг коридор стигнаха до стаята, в която се намираше понастоящем. Беше два пъти по-голяма от предишната, със собствена баня и тоалетна. Имаше и удобно легло, върху долната табла на което бяха оставени чисти дрехи. В единия ъгъл на стаята имаше ниска масичка с няколко списания, малък DVD плейър и купчина дискове с филми. Зоуи знаеше какво е филм, макар да не помнеше да е гледала някога. Беше особено чувство.
— Почини си малко — бе й казал докторът. — Утре ще започнем лечение. Ще ти помогнем да възстановиш паметта си. — С тези думи той й бе намигнал и бе заключил вратата след себе си.
Сега, докато лежеше по гръб в очакване на утрешния ден, тя си мислеше какво ли още има да й се случи. Докторът изглеждаше мил човек, интуицията й подсказваше, че може да му се довери. Но някакъв вътрешен глас я предупреждаваше, че не докторът решава нещата тук.
Не можеше да заспи. Сърцето й биеше бясно. Тя се надигна в леглото, прокара пръсти в косата си, потри с длани челото си. Някъде там вътре, заровена дълбоко, се намираше информацията, която тези хора искаха да изкопчат от нея.
Ами ако си я припомни? Какво ли ще се случи тогава?
21
Корфу
Бен си тръгна от заливчето и пое обратно към Керкира, без да бърза, потънал в мисли. Пусна найлоновата торба с останките от пътната си чанта и мобилния телефон в кофа за боклук. В центъра на града се отби в един магазин, където си купи две ризи, чифт джинси и брезентова чанта за през рамо, наподобяваща войнишка торба. Пъхна дрехите в нея, нарами я и се смеси с тълпата. След бомбения атентат градът беше уплашено притихнал, във въздуха се усещаше някаква смесица от тревожно очакване, шок и ярост. Движението по улиците бе видимо оредяло, минувачите изглеждаха напрегнати. Навсякъде гъмжеше от полиция.
От една сергия на пазара Бен си купи мобилен телефон с предплатена карта. Трябваше да проведе важен разговор. Седна на ниската каменна стена на площад „Сан Роко“ и набра номера на семейство Бредбъри. Не се радваше особено, че му се налага да говори с тях, но рано или късно те щяха да научат за атентата, за смъртта на Чарли. Той нямаше право да ги остави да чуят това от другаде.