Още когато Джейн Бредбъри вдигна слушалката, Бен разбра, че е закъснял. По линията се чуваше задавено хлипане, после неясен шум, докато подаваше телефона на съпруга си.
— Ало? — Гласът на Том Бредбъри беше едновременно уморен и напрегнат. — Бен, откъде се обаждаш? Търсих те навсякъде, из целия кампус и в библиотеката. След като не си вдигаше телефона, отидох дори до жилището ти.
— В Корфу съм — отвърна Бен. — Явно сте разбрали за случилото се.
— Тя пострадала ли е? Замесена ли е по някакъв начин? — попита нетърпеливо Бредбъри.
— Не беше там — отвърна Бен.
— Слава богу! — каза Бредбъри, видимо облекчен. — Но пък твоят приятел… така съжалявам! Знам, че е ужасно да те питам, но… преди да го убият… дали е…
— Открил Зоуи? Не, не е. Нямам никаква представа къде е.
— Но ще я откриеш, нали?
— Тя споменавала ли е някакви свои връзки с Америка?
Гласът на Бредбъри прозвуча изненадано:
— Да, има познати там.
— Адвокат на име Макклъски?
— Не. Никога не съм чувал това име. Има приятелка, с която се бяха запознали, докато преподавала в някакви летни курсове тук преди две години. Възрастна дама, мис Вейл. Огъста Вейл. Веднъж вечеряхме заедно, а оттогава на два пъти Зоуи й беше на гости.
— В Джорджия?
— Да, в Савана, Джорджия. Защо ми задаваш тези въпроси, Бен? — Гласът на Том Бредбъри звучеше все по-объркано и уплашено. — Нещо лошо ли се е случило с нашата дъщеря?
— А чувал ли си името Клийвър?
— Не, никога.
— А Рик?
— Не.
— Последен въпрос — каза Бен. — Зоуи споменавала ли е някакво пророчество?
Няколко мига Бредбъри не отговори.
— Какво?!
— Пророчество, което можело да я направи богата.
— Какво говориш? — повиши гневно тон Бредбъри. — Интересува ме единствено дали нещо се е случило с дъщеря ми. Смятам да се обадя в британското консулство в Атина. А също и на полицията. Може да е отвличане, а ти си седнал да ме занимаваш с някакви пророчества.
— Знам, че ти звучи налудничаво — каза Бен, — но имам причини да те питам. Само знай, че ако тя наистина е отвлечена, а ти тръгнеш да биеш тревога, само ще усложниш положението и може да я изложиш на допълнителни опасности.
Гневът в гласа на Бредбъри внезапно утихна.
— А какво да правя тогава? — попита той съкрушено.
— Не предприемай нищо. Остави ме да си върша работата както аз си знам. Ще те държа в течение. Още щом разбера какво става, ще ти се обадя.
— Ами ако ми поискат откуп? Ние нямаме повече пари. Ако не можем да платим, какво ли ще й направят?
Бен вече знаеше, че откуп няма да бъде поискан. Бяха минали тази фаза.
— Да караме стъпка по стъпка. Всяко нещо с времето си. Ти беше казал, че ми имате доверие, нали?
— Да, имаме ти доверие — отвърна Бредбъри без особена убеденост.
Когато приключи разговора, Бен затвори телефона и въздъхна. Заради Бредбъри се опитваше да си придава увереност, каквато в действителност му липсваше.
Огледа площада. Внезапно усети сухота в устата си. Влезе в най-близкото барче и изпи два двойни скоча с лед. Атмосферата в заведението беше унила, малкото посетители гледаха новините по монтирания в ъгъла телевизор със смесица от гняв и примирение. След половин час Бен си тръгна и реши да се пошляе като турист. Купи си дюнер от уличен търговец. Докато дъвчеше, се отправи към западния край на площада и продължи разходката си по някакъв пасаж, оглеждайки витрините на магазините. После мина през друго барче, седна отвън на терасата и изпи две ледени бири с купичка маслини.
Уби няколко часа, като се скиташе безцелно из центъра на града и си мислеше за Чарли и Зоуи, за всичко, което се бе случило в досегашния му живот. Слънцето вече слизаше на запад, когато взе такси от най-оживената пиаца на площада и показа на шофьора адреса на ключа, който Спиро му бе дал.
След петнайсетина минути беше в плажното бунгало на семейство Танатос на няколко километра от град Корфу. Беше малко и просто обзаведено, но доста уютно, с белосани стени и теракотени подове, които създаваха чувство за прохлада. Семейство Танатос сигурно го бяха очаквали. На масата имаше ваза с букет цветя, а в хладилника, наред с всевъзможните колбаси, голяма чиния със сарми с лозови листа, купища плодове и огромна купа прясно набрани зелени маслини, се изстудяваха половин дузина бутилки с някакво местно бяло вино.