— Благодаря!
— Купи го Ронан — поясни Адам. Когато ставаше въпрос за пари, той никога не пропускаше да отдаде дължимото на другите, както и вината.
Ганзи стрелна с очи Ронан, който се бе облегнал на камарото и разсеяно ръфаше една от кожените каишки на китката си. Подвикна му:
— Кажи ми, че не си сложил сос в този бургер!
Ронан изплю каишката и изсумтя:
— О, я стига!
— Няма и кисели краставички — припя Адам, докато приклякваше зад колата. Той бе донесъл не само две шишенца горивни добавки, но също така и чиста кърпа, която да сложи между тубата с бензин и сиво-кафявите си панталони. Действаше толкова спокойно, сякаш това се разбираше от само себе си. Колкото и упорито да се стараеше да скрие корените си, те прозираха и в най-дребния жест.
Ганзи се ухили, най-сетне осъзнал вълнението от откритието си.
— И така, един бърз тест, господин Париш! Три неща, които се появяват в близост до лей линиите?
— Черни кучета — отговори послушно Адам. — Демонични същества.
— Камаро — вметна Ронан.
— И духове — продължи Ганзи, сякаш изобщо не го беше чул. — Ронан, ако искаш, можеш да подредиш доказателствата.
Тримата стояха под късното утринно слънце, докато Адам завиваше обратно капачката на резервоара, а Ронан пренавиваше диктофона. На десетки метри от тях, над планините, се стрелна червеноопашат ястреб и изпищя. Ронан пак включи диктофона и всички чуха за пореден път как Ганзи изрича името си насред нищото. Адам се смръщи и се загледа в далечината. Топлият ден бе зачервил бузите му.
Тази сутрин приличаше на всяка друга от последната година и половина от живота им. Ронан и Адам щяха да се сдобрят до края на деня, учителите му щяха да му простят отсъствията от часовете, а после той, Адам, Ронан и Ноа щяха да отидат в пицарията, четирима срещу Деклан.
— Пробвай колата, Ганзи — подвикна Адам.
Без да затваря вратата, Ганзи се стовари на седалката зад волана. Навън Ронан отново пусна странния запис. По някаква неясна причина от това разстояние звукът на гласовете накара косъмчетата по ръцете на Ганзи бавно да се изправят. Нещо дълбоко в него му подсказа, че тези несъзнателни думи предвещават началото на нещо различно, макар засега да нямаше никаква представа какво.
— Хайде, Прасе! — изръмжа Ронан. Някой на магистралата наду клаксона си.
Ганзи завъртя ключа. Двигателят изхъхри, замря за момент, а после се върна към живот с оглушителен рев. Очевидно камарото бе решило да не се предава. Дори радиото работеше — предлагаше онази песен на Стиви Никс, която на Ганзи винаги му звучеше като гълъб с едно крило. Грабна едно пържено картофче от пликчето, които му бяха донесли заедно с бургера. Бяха изстинали.
Адам се приведе в колата и рече:
— Ще те следваме до училище. Сега Прасето ще те закара, но все още не е в най-добрата си форма. Нещо не му е наред.
— Страхотно — извика Ганзи, за да надвика двигателя на колата си. Зад тях беемвето наду почти недоловимите си оттук басове, докато Ронан изливаше онова, което бе останало от сърцето му, в електронните ритми. — Е, някакви предложения?
Адам бръкна в джоба си, извади някакво листче и му го подаде.
— Какво е това? — запита Ганзи, оглеждайки неравния почерк на приятеля си. Буквите му винаги изглеждаха така, сякаш бягат от нещо. — Номер на екстрасенс?
— Щом снощи нищо не си открил, значи сега следва това. Поне вече имаш за какво да ги питаш.
Ганзи се замисли. Екстрасенсите обикновено му казваха, че парите просто се препъват да тичат към него и че е роден за велики неща. За първото той си знаеше, че е истина, а за второто се опасяваше, че може да стане. Но може би с тази нова следа и с нова гадателка да получи нещо различно.
— Окей — кимна. — И какво да питам?
Адам му подаде дигиталния диктофон, а с другата си ръка започна да почуква замислено по покрива на камарото. Накрая изрече:
— Мисля, че е очевидно. Трябва да откриеш с кого си говорил!
Трета глава
Утрините в къщата на Фокс Уей №300 бяха бъркотия от страховита величина. Ръгане с лакти, опашки за банята и хора, които се джафкаха заради чаени торбички, поставени в чаши, в които вече имаше други чаени торбички. Предстоеше училище за Блу и работа за някои от по-продуктивните (и не толкова добри в гадаенето) лели. Филийки прегаряха в тостера, овесени ядки подгизваха забравени, вратата на хладилника зееше отворена минути наред в очакване някой да си вземе нещо отвътре или да се сети да я затвори. Дрънчаха ключове и излизащите спореха как да се разпределят по колите.