— Касис?
— Става.
С все така неразгадаемо изражение Маура отвори шкафа и извади оттам тъмносиня фруктиера. Почти я трясна пред Нийви и изрече троснато:
— Не нося отговорност за нищо от онова, което ще видиш!
— Какво? — изгледа я дъщеря й. — Какво би трябвало да означава това?
Нито една от двете жени не благоволи да отговори.
С блага усмивка на пухкавото си лице Нийви започна да излива сока в купата, докато не я напълни до ръба. Маура изгаси лампите. Външният свят внезапно оживя на фона на сумрачната кухня. Потъналите в млади зелени листа дървета опряха клони о прозорците и Блу внезапно се изпълни с усещането, че е обградена от дървета, че се намира насред неподвижна априлска гора.
— Ако смятате да гледате, моля, мълчете! — отсече Нийви, без да поглежда конкретно към никого. Блу измъкна един стол и седна на масата. Маура се облегна на плота и скръсти ръце пред гърди. Беше рядко явление да видиш Маура силно притеснена, без да прави нищо по този въпрос.
Нийви попита:
— Та как му беше името?
— Той каза само „Ганзи“ — отговори Блу. Внезапно се почувства неловко, изричайки името му. Незнайно как мисълта, че тя ще има пръст в живота или смъртта на това момче, превръщаше съществуването му по име в тази кухня в нейна отговорност.
— Това е достатъчно.
Нийви се приведе над купата. Устните й се задвижиха леко, тъмното й отражение се плъзна по повърхността на течността. А Блу не спираше да мисли за онова, което бе казала майка й:
Не нося отговорност за нищо от онова, което ще видиш.
Тези думи превръщаха онова, което правеха сега, в много по-значимо от обичайното. Отдалечаваха го от игрите на природата и го приближаваха до религиозното преживяване.
Накрая Нийви изсумтя. И макар че Блу не откри никакъв смисъл в този безсловесен звук, Маура вдигна победоносно глава.
— Бива си го това! — отбеляза Нийви.
Каза го така, че прозвуча като: „И това ако не е странно!“, но Блу вече бе започнала да я разбира.
— Какво видя? — попита момичето. — Как е умрял?
Нийви не сваляше очи от сестра си. По някакъв странен начин едновременно задаваше въпрос и отговаряше.
— Видях го — изрече. — И после той изчезна. В абсолютното нищо.
Маура плесна с ръце. Блу познаваше много добре този жест на майка си. Използваше го в края на спор, след като победоносно бе изрекла последната дума. Само че този път последната дума бе изречена от купа сок от касис, а момичето нямаше никаква представа какво означаваше тази дума.
Нийви добави:
— В един момент беше там, в следващия изобщо не съществуваше.
— Случва се — отбеляза Маура. — Поне тук, в Хенриета. Има едно място… или места… които не виждам. А понякога виждам… — и тук тя съзнателно не погледна към Блу, така че момичето веднага разбра, че майка й се старае да не я поглежда. — … неща, които не съм очаквала.
Тези думи напомниха на Блу за множеството пъти, в които майка й бе настоявала да останат в Хенриета, въпреки че животът тук ставаше все по-скъп и че понякога се отваряха възможности да се преместят в други градове. Веднъж Блу бе засякла размяна на имейли в компютъра на майка си — един от мъжете клиенти на Маура бе започнал пламенно да я моли да доведе Блу и „всичко останало, без което не може да живее“ в голямата му къща в Балтимор. В отговор Маура сдържано го бе информирала, че изобщо не може да става дума за подобно нещо, при това по много причини, главната от които е, че тя за нищо на света няма да напусне Хенриета, а освен това не би могла да бъде сигурна дали той не е сериен убиец с брадва. Неговият последен имейл се състоеше само от едно тъжно личице. Оттогава насам Блу не преставаше да се пита какво ли е станало с този мъж.
— Настоявам да разбера какво си видяла! — изрече сега момичето. — Какво ще рече това „абсолютно нищо“?
Нийви с готовност отговори:
— Следвах момчето, което видяхме снощи, до смъртта му. Чувствах, че тя е много близо, или поне хронологично, но после той изчезна в място, което не успях да видя. Не знам как да го обясня. Мислех си, че проблемът е в мен.
— Не е! — отсече Маура. А когато забеляза, че Блу все така не схваща, поясни: — Както когато на телевизора липсва картина, обаче ти си знаеш, че той е включен. Ето така се усеща това. Но никога досега не бях виждала някой да влиза в него.
— Да де, ама той влезе — изсумтя Нийви и избута купата далече от себе си. — Ти каза, че това не е всичко. Какво още ще ми се покаже?