Адам насочи лъча на фенерчето си към края на дърветата. Но светлината не успя да нахлуе в гората, погълната от съвсем подходящия за събитието пролетен дъжд, който започваше да прониква в косата му.
„Ще ми се да бях дошъл през деня“ — помисли си Адам.
Не че имаше фобия от тъмното. Фобията означаваше, че страхът е ирационален, а Адам подозираше, че в Кабесуотър има множество неща, които биха оправдали всеки страх след залез-слънце. „Поне сега, ако Уелк вече е пристигнал и използва фенерче, ще го видя по-лесно“ — успокои се момчето.
Това беше слаба утеха, но Адам вече беше стигнал твърде далече, за да се отказва. Огледа се още веднъж — тук човек винаги се чувстваше наблюдаван. А после прекрачи над невидимия ромон на скромното поточе и влезе в гората.
И настана светлина.
Той сведе рязко глава, затвори очи и ги заслони с фенерчето си. Клепачите му пламтяха от рязката смяна на мрак със светлина. А после много бавно ги отвори. Навсякъде около него гората проблясваше под следобедното слънце. През зеления балдахин над главата му проникваха прашни лъчи и обсипваха с игриви петна скромното поточе вляво от него. Под косия им поглед листата изглеждаха жълти, кафяви и розови. Меките като козина лишеи по стволовете на дърветата се къпеха в навъсено оранжево.
Кожата на ръката му пред него беше станала розова и приятно загоряла. Въздухът около тялото му се движеше бавно, някак си осезаем, изпъстрен със златисти прашинки, всяка от които — фенерче.
Нямаше нито следа от нощта. Нямаше следа и от жива душа между дърветата.
Над главата му изкряка птица — първата, която Адам чуваше в тази гора. Беше продължителен, тръбен звук, в рамките на около четири-пет тона. Беше като звука, който издават ловните рогове през есента. Бягай, бягай, бягай! Той предизвика в душата му едновременно благоговение и тъга — онази горчиво-сладка красота, която бе запазена марка на магическата гора Кабесуотър.
„Това място не би трябвало да съществува“ — помисли си Адам, но веднага след това побърза да си оттегли думите. Кабесуотър бе станала светла, точно когато той си бе пожелал да не бъде тъмно и точно както бе променила цвета на рибките в изворчето в мига, в който Ганзи си бе помислил, че би било по-добре да са червени. Кабесуотър беше точно толкова буквална, колкото беше и Ронан. Адам нямаше представа дали би могъл чрез мисълта си да я накара да спре да съществува, а и нямаше намерение да проверява.
Налагаше се да внимава какво си мисли.
Сега той изгаси фенерчето си, пусна го обратно в чантата си и пое срещу течението на поточето, както бяха направили при първото си посещение в магическата гора. Дъждът го беше направил доста по-пълноводно, така че сега нямаше никакви проблеми да бъде проследено до извора си, докато се виеше през сплесканите отскоро треви по склона на планината.
Пред себе си Адам забеляза бавно движещите се отражения върху стволовете на дърветата, които силните, коси лъчи на следобедното слънце извличаха от мистериозното изворче, което бяха открили първия път тук. Значи наближаваше своята цел.
Препъна се. Кракът му беше попаднал върху нещо неочаквано, нещо, което не прощаваше.
Какво е това?
В краката му лежеше празна купа с широко гърло. Беше блестящо, грозно лилава, нелепа и напълно човешка на фона на това място.
Силно озадачен, Адам плъзна поглед от празната купа в краката си към друга купа, намираща се на около десет крачки от мястото, също толкова натрапчива насред розовите и жълти листа, покрили земята. Втората купа беше напълно еднаква с тази в краката му, само дето беше пълна догоре с някаква тъмна течност.
И отново бе поразен от това колко не на място изглежда този сътворен от човешката ръка предмет насред магическите дървета. А после се озадачи още повече, когато осъзна, че повърхността на черната течност е напълно гладка, неопетнена от нито едно клонче, насекомо или листо. Което означаваше, че купата е била напълнена съвсем скоро.
Което означаваше…
Адреналинът нахлу в тялото му секунда преди да чуе гласа.
Докато си лежеше завързан в колата, Уелк нямаше как да прецени кога би могъл да предприеме полета си към свободата. Нямаше съмнение, че Нийви определено има някакъв план, което беше много повече, отколкото Уелк би могъл да каже за себе си. И изглеждаше крайно невероятно тя да се опита да го убие, докато не подготви и последната подробност от ритуала. Затова Уелк си позволи да бъде откаран в собствената си кола, вече воняща на чесън и пълна с трохи, до края на гората. Нийви не беше достатъчно смела да продължи с колата му и по черните пътища — за което той й беше особено благодарен — затова я паркира на малко, покрито с чакъл обръщало. Останалата част от пътя трябваше да извървят пеша. Все още не се беше стъмнило напълно, но въпреки това Уелк се препъна няколко пъти в туфичките трева.