Това е Ноа. Черпи енергия от мен. Ето това усещам!
Втората дума върху стъклото вече се очерта.
УБИТ.
Нещото започна нова дума. Между края на първата дума и началото на втората нямаше достатъчно място, затова втората дума частично изтри първата.
УБИТ.
И после пак, всяка следваща дума изтриваща предходната:
УБИТ.
УБИТ.
УБИТ.
Писането продължи, докато стъклото откъм седалката на шофьора не блесна, изчистено напълно от невидимия пръст, докато думите не станаха толкова много, че вече нито една от тях не се разчиташе. Докато стъклото не се превърна просто в прозорец към празната кола, с изоставения бургер върху седалката на пътника.
— Ноа — промълви Ганзи, — много съжалявам!
Блу изтри сълзите си и прошепна:
— Аз също!
А Ронан пристъпи напред, подпря се на предното стъкло и върху капака на колата изписа:
НЕЗАБРАВЕН.
В главата на Блу гръмна гласът на Кала, толкова ясен, че тя се озърна, уплашена, че и останалите го чуват: Някаква тайна е убила баща ти и само ти знаеш каква е тя.
А после, без какъвто и да е коментар, Ронан пъхна ръце в джобовете си и закрачи към гъстите горски дебри.
Гласът на Ноа изсъска в главата на Блу, студен и настойчив, но тя изобщо не го разбра какво иска да й каже. Помоли го да повтори, но последва единствено тишина. Изчака още няколко секунди — напразно. Адам беше напълно прав — Ноа скоростно се топеше.
След като Ронан вече бе тръгнал напред и се бе отдалечил значително от тях, Ганзи се разтревожи и й даде знак да побързат след него. Блу го разбираше много добре. Беше много важно тримата да не се изпускат от очи. Кабесуотър изглеждаше от онези места, където нещата просто изчезваха. Като дим.
— Екселсиор! — изрече мрачно Ганзи.
— Какво изобщо означава това? — попита Блу, която беше чувала вече няколко пъти тази дума.
Ганзи я погледна през рамо. И отново се оказа с една идея по-близо до момчето, което бе видяла преди време в църковния двор.
— Напред и нагоре! — отговори той.
Четирийсет и пета глава
— За бога! — изсумтя Уелк, когато зърна Адам, застанал до купата, която той току-що беше сритал. В ръката си държеше доста голям и ефективен на вид нож. Беше неугледен и небръснат и изглеждаше като момче от „Алионби“ след лош уикенд. — Защо?
В гласа му се усещаше искрено раздразнение.
Адам не беше виждал учителя си по латински, откакто беше разбрал, че той е убил Ноа, и затова беше смутен от прилива на емоции в душата си при вида на Уелк. Особено след като си даде сметка, че това, което вижда пред себе си, е отново ритуал, с поредната жертва в центъра. В този контекст обаче му бе необходимо известно време, докато познае Нийви след онази нощ в кухнята на къщата на Фокс Уей №300. Нийви го наблюдаваше втренчено от центъра на кръга, описан от лъчите на пентаграма. Но изобщо не изглеждаше толкова уплашена, колкото според него би трябвало да бъде човек, завързан в средата на толкова могъщ символ.
В главата на Адам се въртяха няколко неща, които искаше да каже, но когато отвори уста, тя не изрече нито едно от тях.
— Защо точно Ноа? — попита. — Защо не някой лош човек?
Уелк затвори за миг очи и промърмори:
— Отказвам да водя този разговор! Защо си тук?
Разбираше се от само себе си, че той не знаеше какво да прави с факта на появата на Адам — което бе съвсем справедливо, защото и Адам не знаеше какво да прави с факта на присъствието на Уелк. Единственото, което момчето бе наясно, че трябва да напрани, бе да попречи на учителя си да събуди лей линията. Всичко останало (обезоръжаването на Уелк, спасяването на Нийви, отмъщението за Ноа) можеше да бъде разрешено в крачка. Изведнъж Адам си спомни, че в чантата му лежи пистолетът на баща му. Беше напълно възможно да го насочи срещу Уелк и да го убеди да направи нещо, но какво? Във филмите изглеждаше лесно — в когото е пистолетът, той печели. Но в действителност той не можеше да насочи пистолета към Уелк и едновременно с това да го върже, дори и да имаше под ръка нещо подходящо. Уелк много бързо щеше да го надвие. Може би, ако използва въжетата, с които той бе завързал Нийви…