За един дълъг, много дълъг миг не се случи нищо. Всички бяха застинали в диорама9 на несигурността.
А после Уелк се спусна напред, излизайки от пентаграма. На Адам му бе необходима само секунда, за да си даде сметка, че убиецът се насочва към пистолета.
Ронан се хвърли върху него в същия миг, в който Уелк се изправи с пистолета в ръка. Учителят заби дръжката на пистолета в слепоочието на Ронан. Момчето падна назад.
Уелк насочи пистолета към Ганзи.
Блу изкрещя:
— Спри!
И изведнъж вече нямаше никакво време.
Адам се хвърли в центъра на пентаграма.
Колкото и да не беше за вярване, тук се бе настанила абсолютна тишина. Не се чуваше почти нищо. Краят на вика на Блу бе приглушен, сякаш някой го бе набутал под вода. Въздухът наоколо бе неподвижен. Като че ли самото време бе започнало да се влачи, едва съществуващо. Единственото реално усещане бе от въздействието на електричество — едва доловимото щипене на приближаваща буря.
Нийви беше казала, че важното е не убийството, а саможертвата. А това очевидно бе осуетило моментално плановете на Уелк.
Ала Адам знаеше много добре какво означава саможертва, много по-добре, отколкото не само Уелк, но дори и Нийви не можеха да си представят. Той знаеше, че саможертвата не се изчерпва с това да убиеш някого или да начертаеш фигура, съставена от птичи кости.
След като толкова дълго време бе принасял в жертва какво ли не от себе си, Адам бе напълно наясно коя би била най-голямата саможертва за него.
По неговите правила и по ничии други.
Той не се страхуваше.
Да бъдеш Адам Париш не беше никак лесно. Той беше сложна същност, истинска плетеница от мускули и органи, синапси и нерви. Той беше същинско чудо от движещи се части, олицетворение на оцеляването. Ала най-важното на този свят за Адам Париш открай време бе неговата свободна воля, способността да си бъде сам господар.
Ето това беше най-важното!
Винаги е било най-важното.
Свободната воля бе самата същност на Адам.
Адам коленичи в центъра на пентаграма, заби пръсти в меката, мъхеста торф и изрече ясно и звънко:
— Принасям в жертва своята същност!
Викът на Ганзи бе агонизиращ.
— Адам, не! НЕЕЕЕ!
По неговите правила и по ничии други.
„Ще бъда твоите ръце! — помисли си без всякакво колебание Адам. — Ще бъда твоите очи!“
Чу се звук сякаш от разцепване. После някакъв грохот.
Под тях земята започна да се тресе.
Четирийсет и шеста глава
Надигащата се земя отхвърли Блу към Ронан, който тъкмо се изправяше, след като Уелк го беше съборил с удара си. Големите каменни плочи между дърветата пред нея се задвижиха вълнообразно, сякаш бяха море, а потокът се наклони и изля от бреговете си. Грохотът наоколо се усилваше, като че ли към тях се носеше голям влак. А единственото, което се въртеше в главата на Блу, беше: „Досега никога не ми се е случвало нищо кой знае колко лошо“.
Дърветата се надигнаха и се наклониха едно към друго, като че ли искаха да се отскубнат от пръстта. Навсякъде заваляха листа и клони, дебели и безмилостни.
— Това е земетресение! — изкрещя Ганзи. Беше закрил глава с едната си ръка, а с другата бе прегърнал едно дърво. Косата му беше посипана с листа и прах.
— Виж какво направи, лудо копеле такова! — изрева Ронан ни Адам, който ги наблюдаваше изпитателно и тревожно от центъра на пентаграма.
„Дали изобщо ще спре?“ — помисли си Блу.
Едно земетресение беше толкова шокиращо явление, толкова неправилно явление, че вече не изглеждаше никак безумно да повярваш, че светът е бил счупен някъде отвътре и че никога повече няма да бъде същият.
Докато земята под краката им се движеше и стенеше, Уелк се изправи несигурно на крака с пистолет в ръка. Оръжието беше още по-черно и по-грозно, и отпреди, идващо от свят, където смъртта беше несправедлива и моментална.
Уелк успя да се задържи на крака. Клатенето на скалите наоколо започваше да се забавя, въпреки че всичко останало продължаваше да се люлее като къщичка от карти.
9
Диорама — умален макет на реално съществуваща местност, историческата сцена или несъстоял се момент. — Б.пр.