— Подлагам се на върховно унижение! — сряза го тя и измъкна ръката си от неговата.
Докато приближаваше към семейството на Ноа, пробва мислено няколко подхода, с които нямаше да изглежда чак толкова луда, но не хареса нито един от тях. Бе прекарала достатъчно време с майка си, за да бъде пределно наясно как ще се развият нещата. Ноа, правя го само заради теб! Погледна в очите тъжната, горда жена. Отблизо гримът й си беше все така безупречен, косата й — прецизно завита в краищата. Всичко беше завързано, боядисано и напръскано с лак, за да бъде под пълен контрол. Скръбта й бе набутана толкова дълбоко в душата й, че очите й дори не бяха зачервени. Ала Блу не можеше да бъде заблудена толкова лесно.
— Госпожо Черни?
Майката и бащата на Ноа извърнаха едновременно глави към нея. Блу смутено прокара ръка по едно от парчетата дантела върху тениско-роклята си.
— Аз съм Блу Сарджънт. И… ммм… исках да ви кажа, че много съжалявам за загубата ви. Освен това майка ми е ясновидка. И имам… — тук вече израженията им започнаха очакваната неприятна трансформация. — … съобщение от вашия син.
Изражението на госпожа Черни моментално се помрачи. Но тя просто поклати глава и изрече спокойно:
— Не, това е невъзможно.
— Моля ви, не го правете! — намеси се господин Черни. Очевидно му бе необходимо да впрегне всичките си сили, за да остане любезен, но това все пак беше много по-добре, отколкото тя бе очаквала. Блу се почувства зле, че прекъсва този толкова интимен за тях момент. — Моля ви, вървете си!
— Кажи й! — прошепна Ноа.
Блу си пое дълбоко дъх и изрече:
— Госпожо Черни, той просто иска да ви предам, че много съжалява, задето е изпил шнапса за вашия рожден ден!
За момент настъпи гробна тишина. Господин Черни и сестрите на Ноа преместиха погледи от Блу към майката. Бащата на Ноа зяпна. А майка му се разрида.
Никой от тях не забеляза оттеглянето на Блу.
Когато се стъмни, го изкопаха. В началото на пътя към гробищата се виждаше беемвето на Ронан. Той бе вдигнал капака и се мотаеше, правейки се на закъсал, с което едновременно блокираше пътя и стоеше на пост. Адам управляваше багера, който Ганзи бе наел за вечерта. Самият Ганзи прехвърляше костите на Ноа в голяма платнена торба, докато Блу ги осветяваше с фенерче и следеше да не пропуснат нито една кост. Накрая Адам върна обратно в земята празния ковчег и гробът си стана абсолютно същият, какъвто беше, преди те да го разкопаят.
Когато се върнаха тичешком до беемвето, замаяни и останали без дъх от престъплението си, Ронан рече на Ганзи:
— Да знаеш, че тази работа ще излезе и ще те захапе за задника, когато тръгнеш да се кандидатираш за Конгреса!
— Млъквай и карай, Линч!
Погребаха костите му отново в старата разрушена църква, което беше идея на Блу.
— Никой няма да го притеснява тук — каза тя. — Освен това сме сигурни, че църквата е върху лей линията, а като църква е свещена земя!
— Да се надяваме, че ще му хареса — отбеляза Ронан. — Заради него си разтегнах един мускул!
— И как по-точно? — подметна насмешливо Ганзи. — Докато стоеше на пост ли?
— Докато отварях капака на колата си.
След като приключиха с покриването на костите с достатъчно пръст, всички застанаха в почтително мълчание. Блу се загледа в Ганзи — бе пъхнал ръце в джобовете си, свел очи към мястото, където току-що бяха поставили завинаги тленните останки на своя приятел. И сякаш не бе изминало никакво време и същевременно бе минало всичкото време на света от мига, когато тя бе видяла духа му да върви по същата тази пътека.
Ганзи. Това е всичко, което е.
Блу се закле, че не тя ще бъде тази, която ще го убие.
— Не може ли вече да се прибираме у дома? От това място ме побиват тръпки!
Всички се извъртяха моментално, изпълнени с еуфория. Под арката на входа на църквата стоеше Ноа, неугледен и до болка познат, много по-плътен от всякога. Или поне като дух. Той оглеждаше плахо и боязливо рушащите се наоколо стени.
— Ноа! — извика щастливо Ганзи.
А Блу се хвърли на врата му. В началото той я погледна стреснато, но после по лицето му се изписа радост и накрая потупа лекичко пухкавата й стърчаща коса.
— Черни? — обади се Ронан, пробвайки думата.
— А, не! — извика недоволно Ноа над ръцете на Блу. — Не ме наричайте така, момчета, сериозно ви казвам! И пак повтарям, че от това място ме побиват тръпки! Не може ли да тръгваме вече?