Но въпреки вътрешната си съпротива Блу знаеше, че макар и не особено точни, пророчествата, които се редяха зад стените на къщичката на Фокс Уей №300, са неоспоримо верни. Майка й беше видяла насън, че през първия си учебен ден Блу ще си счупи китката. Леля й Джими беше предсказала на майка й сумата, която ще й върне държавата от данъци с разлика от десетина долара. Броени минути, след като по-голямата й братовчедка Орла започваше да тананика любимата си песен, пускаха песента по радиото.
Така никой в тяхната къща нито за миг не би се усъмнил, че на Блу й е писано да убие истинската си любов с целувка. Но това беше заплаха, която бе известна толкова отдавна, че вече бе позагубила от силата си. Представата за шестгодишната Блу като влюбена бе толкова далечна, че граничеше с въображаема.
А към шестнайсетата си година Блу бе решила, че така и така никога няма да се влюби, значи предсказанието нямаше никакво значение.
Но всичко се промени, когато в малкия им градец Хенриета се появи полусестрата на майка й, Нийви. Нийви бе станала много известна, правейки публично и шумно онова, което майката на Блу вършеше тихо и незабележимо. Маура гадаеше в предната стая на къщата си и го правеше предимно за жителите на Хенриета и околността. Нийви от своя страна гадаеше по телевизията в пет часа сутринта. Имаше си дори личен уебсайт със снимка, нарочно обработена с ефект „сепия“, за да изглежда като стара, на която тя се взираше директно във фотоапарата. Четири книги за свръхестественото носеха името й на кориците си.
До този момент Блу никога не бе виждала лично леля си Нийви — знаеше за нея по-скоро от повърхностния преглед на сайта й, отколкото от личен опит. Блу не беше много сигурна защо Нийви им идва на гости точно сега, но знаеше едно — че бъдещото й пристигане бе отключило порой от разговори, провеждани шепнешком между Маура и двете й най-добри приятелки Персефона и Кала. От онези разговори, които увисваха във въздуха и се превръщаха в отливане на кафе и почукване с химикалки по масата, когато Блу се появеше в стаята. Но самото момиче не се впечатляваше особено от предстоящото гостуване на Нийви — какво значение имаше още една жена в къща, пълна до тавана с жени?!
Накрая Нийви се появи в една пролетна вечер, когато и без това дългите сенки на планините от запад изглеждаха още по-дълги от обикновено. Когато Блу отвори вратата, за миг реши, че Нийви е някаква непозната старица, но после, когато очите й привикнаха към издължената кървавочервена светлина, бликаща между дърветата, тя установи, че Нийви е не много по-голяма от майка й, което означаваше, че изобщо не е стара.
Някъде в далечината се чуваха хрътки. Блу познаваше отлично гласовете им — есенно време членовете на ловния клуб на „Алионби“ излизаха с конете и хрътките си почти всеки уикенд, така че момичето бе наясно какво означава точно този вой на кучетата — означаваше, че са надушили следа.
— Ти си дъщерята на Маура — заяви без предисловия Нийви и преди Блу да успее да отговори каквото и да било, добави: — Това е годината, в която ще се влюбиш!
Първа глава
Студът, който изпълваше църковния двор, бе смразяващ — дори още преди появата на мъртвите.
Всяка година Блу и майка й Маура бяха идвали на това място, и всяка година бе леденостудено. Но тази година, без майка й до нея, беше направо мразовито.
Беше 24 април, навечерието преди Деня на свети Марко. За повечето хора Денят на свети Марко идваше и си отиваше напълно незабелязано. Не беше училищен празник. Нямаше размяна на подаръци. Нямаше нито маскарад, нито празненства. Нямаше разпродажби за Деня на свети Марко, нямаше картички за Деня на свети Марко по рафтовете в магазините, никакви телевизионни програми, излъчвани само веднъж годишно. Никой не отбелязваше по никакъв начин в календара си 25 април. Всъщност по-голямата част от живите нямаха дори представа, че свети Марко си има свой специален ден.
Но мъртвите помнеха.
Докато седеше на каменния зид и трепереше, Блу си каза, че тази година поне не вали.
Всяка година в навечерието на Деня на свети Марко Маура и дъщеря й идваха все на едно и също място — изолирана църквица, която беше толкова стара, че вече никой не помнеше името й. Руините бяха прикътани сред гъсто обраслите с дървета хълмове в покрайнините на Хенриета, на няколко километра от самите планини. От църквата бяха останали само външните стени, покривът и подът бяха отдавна пропаднали. Онова, което не беше изгнило, бе скрито под прегладнели лози и вонящи на гранясало фиданки. Църквата бе оградена със зид, прекъсващ само за портата, голяма колкото да премине ковчег с четирима носачи. От портата по посока на вратата на старата църква се простираше упорита пътека, която категорично отказваше да се предаде на бурените и тревите.