— Аах! — въздъхна Нийви, закръглена, но изглеждаща странно елегантна, докато седеше на зида до Блу. Момичето за пореден път се удиви — както се бе удивило и първия път, когато я видя — от необичайно красивите й, почти детски ръце и елегантните пръсти с овални нокти. — Ааах! — промърмори пак тя. — Каква нощ само!
Каза го с интонация, която го правеше да звучи по-скоро като: „Чака ни голяма нощ!“, при което по кожата на Блу пролазиха студени тръпки. Блу бе придружавала майка си в наблюдението, извършвано в навечерието на Деня на свети Марко, десет години подред, но тази нощ наистина се усещаше различно.
Чакаше ги голяма нощ!
Тази година за първи път и по причини, които Блу не разбираше, Маура бе помолила Нийви да отиде на нейно място в църквата. Бе попитала дъщеря си дали тя самата ще отиде както обикновено, макар че това не беше точно въпрос. Блу винаги беше ходила, така че и този път щеше да отиде. Не бе като да имаше някакви планове за навечерието на Деня на свети Марко. Но трябваше да бъде попитана. По някое време преди раждането на дъщеря си Маура бе решила, че е крайно варварско да се разпореждаш с децата си, така че израстването на Блу бе придружено от заповедни въпросителни знаци.
Сега Блу отвори и отново затвори замръзналите си юмруци. Ръбовете на ръкавиците й без пръсти бяха разнищени — опитите й от миналата година да ги наплете не се бяха оказали много успешни, но пък ръкавиците излъчваха някакъв особен, бунтарски шик. Ако не беше толкова суетна, Блу можеше да си сложи отегчително традиционните, но топли ръкавици, които й бяха подарили за Коледа. Обаче тя беше суетна, поради което бе предпочела модата пред удобството и си бе взела раздърпаните ръкавици без пръсти, макар че нямаше кой друг да я види, освен Нийви и мъртвите.
Априлските дни в Хенриета бяха нежни, крехки създания, увещаващи заспалите дървета да се събудят и напъпят, а полуделите от любов калинки — да се блъскат в прозорците. Но не и тази нощ. Тази нощ сякаш зимата се бе върнала.
Блу си погледна часовника. Наближаваше единайсет. Старите легенди препоръчваха църковното наблюдение да се провежда в полунощ, обаче мъртвите нямаха часовник и не спазваха точен час, особено когато нямаше луна.
За разлика от Блу, която не бе от най-търпеливите, Нийви изглеждаше като царствена статуя върху стария църковен зид — скръстила спокойно ръце върху полите си и крака под дългите им вълнени дипли. Свита и трепереща, и доста по-ниска и слаба, на нейния фон Блу приличаше по-скоро на стар водоливник, който все не можеше да си намери място. Това не беше нощ за обикновени очи. Това беше нощ за ясновидци и прорицатели, за вещици и медиуми.
С други думи — за всички останали от семейството й.
От недрата на тишината избликна гласът на Нийви:
— Чу ли нещо?
Очите й проблясваха в тъмното.
— Не — отговори Блу, защото наистина не чуваше нищо. А после се зачуди дали Нийви не я бе попитала, защото тя, за разлика от нея, чуваше.
Нийви я наблюдаваше със същия втренчен поглед, който имаше на всичките снимки в сайта си — с целенасочено пронизителния, неземен поглед, който траеше няколко секунди повече от приемливото. Няколко дена след пристигането на леля си Блу вече се бе притеснила до такава степен от този поглед, че се осмели да сподели факта с майка си. Двете се бяха натъпкали в единствената баня в къщата — Блу се приготвяше за училище, Маура — за работа.
Докато се опитваше да прихване различните по дължина кичури на тъмната си коса в някакво подобие на опашка, Блу бе попитала:
— Защо трябва да ме гледа така втренчено?
Намираща се под душа, майка й бе нарисувала няколко странни линии по запотеното стъкло и се бе засмяла. Част от тялото й проблесна през странните по форма пресичащи се линии, които бе начертала, и тя отговори:
— О, този поглед е просто запазената марка на Нийви.
Блу си каза, че на света има и по-приятни неща, с които да станеш известен.